Влад Цепеши скочи от седлото и го прегърна.
— Малко ще останем тук, княже. Колкото да похапнем, да се подсушим. И ще се връщаме. Голяма битка ни чака. Султан Мурад бърза насам с голяма рат. Тук нейде ще се сблъскаме. Моли те крал Владислав, моли те воеводата Янкул, още повече те молят цар Фружин и боилът Семир и ти да дойдеш. Решава се бъднината на Българско, на Влашко, на Сръбско. На всички. Кой знае — може би на целия християнски свят. Всяка ръка е нужна за делото.
Князът само запита:
— Кога тръгваме?
— Още днес — отвърна Влад. — Довечера да бъдем край Варна.
Асен се обърна да даде наредбите си.
Тогава притича Радул Влаха и се провикна отдалеч:
— Звездена е в Лобната кула!
Князът не довърши разговора си. Обърна се и хукна натам.
Намери я вече с отвързани ръце, още замаяна от преживяното. В суматохата не сварили да я отведат при бея, а я бутнали в запустялата кула.
Асен я отнесе на ръце в болярския й дом. После отиде да се стяга за похода. Целият град бе обхванат от вълнение. Мъжете пробваха ризниците и броните на убитите, точеха с брусове оръжията си. Жените с плач кърпеха дрехите им и им приготвяха храна за из пътя.
Единствена Калина, грохнала от умора след боя, след всички тревоги и вълнения очакваща поне един поглед на благодарност, седеше върху дръвника на палача, подпряла глава на меча си, и плачеше:
— С какво Звездена е повече от мен? Ето, аз мога да любя като жена, мога да се бия като мъж. А тя…
Великата битка
Изгревът завари двете армии готови за бой. Кръстоносците бяха разположили лагера си на запад от Варненската крепост, между платото и езерото, а насреща им се бяха подредили санджаците на султан Мурад.
Княз Асен бе застанал до цар Фружин под синия български стяг, с извезан на него бял лъв, редом с боила Семир, в свитата на крал Владислав. Не мигнал цяла нощ, кралят сега оглеждаше с трескави очи силите на противника и полесражението. Хитър беше султан Мурад. Натикал го бе в капан, отсякъл му бе пътя за отстъпление — отзад морето, в което нямаше ни помен от папската флота, отдясно стръмнините на платото, отляво — езерото. Друг изход нямаше — само победа. А несметен беше врагът. Пет пъти по-многоброен от кръстоносците. В левия му фланг, под платото, се бяха подредили анадолските спахии и тимариоти, а още по-наляво се криеха под шубраците нередовните конници, акинджиите, и пешите азаби. Дясното крило, опряло в езерото, по-малобройно, представляваше изцяло румелийската конница. А в центъра беше строена личната гвардия на султана, хиляда яничаря, сблъскани в каре сто и тридесетина разкрача дълго и толкова широко. Лагерът им беше окръжен със забити в земята колове и щитове, пред които ръмжаха вързаните камили да плашат рицарските коне.
Султан Мурад II, възседнал бял жребец със златообкована сбруя, стоеше неподвижно навръх могилата сред свитата си, като само от време на време даваше заповеди на бейове и вестоносци, а те след дълбоки теманета се втурваха да ги изпълняват. Ятаганът му блестеше на бедрото, обсипан със скъпоценни камъни. Чули бяха и това кръстоносците, сега го виждаха с очите си — конят му стоеше с оковани в букаи нозе. С това повелителят на правоверните искаше да покаже на врагове и на свои, че не се страхува, че мисли да напусне полесражението само победител. Върху съседната могила се вееше забучен на копие договорът от Сегедин — да разпалва верската мъст на войниците му, да им напомня, че се бият с клетвопрестъпника, както наричаха Владислав Ягело.
На изток висеха няколко черни облака. Изгрялото слънце се тулеше зад тях и само алената му пътека се проточваше върху морето, опряла с върха си в зъберите на Варненската твърдиня.
Варадският епископ пошепна развълнуван:
— Като меч! Огненият меч на Архангел Михаил!
Някакъв рицар добави:
— Сочи към нас! Прокоба е това!
Владислав се извърна:
— Каквато е волята божия! От нас се иска само да се бием. Другото е във властта на бога.
Кардинал Юлиан Чезарини с другите кардинали и епископи благословиха войската. После редиците се придвижиха напред към изходните си позиции.
Бурята се изви от съвсем ясното небе изневиделица. Вятърът връхлетя като изстрелян от гигантска бомбарда, профуча над полесражението, смете конските покривала, отнесе плащовете на бойците, накъса знамената на рицарите и начупи дръжките им. Клюмна и синият стяг на Фружин с белия лъв, а в ръцете на знаменосеца остана преполовената му дръжка.
Фружин се прекръсти:
— Лош знак е това!
Кръстеха се и другите рицари. Смутиха се още повече душите им, смутени и без туй от численото превъзходство на врага.