— Вие имате автомобили, които развиват голяма скорост — каза веднаж Виениян. — Защо не снабдите с автомобили всички работници? Тогава те ще могат да работят в заводи, построени далеко от града.
— Защо нямате самолети за лично ползуване?
— Защо децата ви учат десет години? За да се получи общо образование, са напълно достатъчни три-четири години.
— Защо, когато завършат училище, децата нямат никаква специалност и трябва отново да учат?
Трудно и сложно беше да се отговаря на тези въпроси. „Ние ще създадем всичко това в бъдеще“ — беше всъщност единственият, но съвсем незадоволителен отговор. Все по-очевидна ставаше разликата между Земята, едва-що поела пътя на социализма, и Калисто, която отдавна живее при условия на комунизма.
— Трябва по-бързо да напредвате — казваха калистяните. — Ще видите как ще разцъфти Земята и как хубаво ще се живее на нея.
— Сами знаем — отговаряха им. — Но…
За да се разясни това „но“, трябваше да се четат цели лекции.
— Като долетяхме на Земята, ние сякаш се пренесохме в миналото — каза Бияинин.
Обидно беше да се слушат такива думи, но те бяха верни.
В края на февруари двете групи се събраха. Срещата стана в Крим, в Артек.
— Виж, тук всичко прилича на нашите детски градчета. Така трябва да се строи за децата — каза Сийнг.
В Артек към пътешествениците се присъединиха Миенион, Смирнов и Лежнев, свършили вече работата си на кораба.
Александър Александрович разказваше:
— Мощността на двигателите им е колосална. Веднаж Миенион пусна в действие четири двигателя едновременно. На пет километра от кораба снежен ураган принуди бързия влак да спре. И най-забележителното е, че двигателите работят съвсем безшумно.
— Вълшебна техника! — пригласяше Лежнев.
В началото на март гостите отлетяха със самолет за Париж.
Посетиха много градове на Европа и Америка. Навсякъде ги посрещаха най-възторжено. Получените подаръци нямаха брой.
— Умеете да посрещате гости — казваше Диегон. — Калисто няма да ви остане длъжна.
Искрената радост и сърдечността, с които ги посрещаха във всички страни, и личните беседи с държавни ръководители, с дейци на науката, промишлеността и изкуството постепенно убедиха калистяните, че нито една от страните в капиталистическия свят не може да бъде обвинена за покушението в лагера. Диверсията е била подготвена и осъществена от отделни лица, загубили човешки образ. Световното обществено мнение единодушно осъждаше извършеното престъпление.
— Това много ни радва — казваха калистяните.
От Южна Америка трансатлантически въздушен лайнер ги пренесе в Египет. Калистяните отдавна искаха да видят тази страна, която приличаше на далечната им родина, и прекараха там повече от седмица, за да си починат в горещия й климат. По-нататък пътят им минаваше през родината на Лао Сен.
На четвърти април сутринта Куприянов излезе на терасата, където закусваше цялата група, и подаде на Широков разпечатана телеграма.
— Прочетете я на глас — каза той глухо.
Широков хвърли поглед на краткия текст и пребледня.
— Прочетете я на глас — повтори Куприянов.
Широков стана и в настъпилата тишина прочете полученото известие първо на калистянски, после на руски.
В телеграмата, изпратена от академик Неверов, пишеше: „Днес, в шест часа сутринта, на осемдесет и седем годишна възраст почина Семьон Борисович Щерн“.
Всички, които бяха на терасата, станаха прави.
Калистяните изведнъж коленичиха, бавно протегнаха ръце напред с дланите надолу и навели глави, замряха в тази скръбна поза, която напомняше изразяването на печал у източните народи.
Няколко минути на терасата цареше тъжно мълчание. Калистяните не помръдваха. Те по свой обичай се прекланяха пред паметта на учения. Той беше един от първите, които ги посрещнаха на Земята.
— Споменът за него ще се пази на Калисто — каза Диегон.