— Споменът за него ще се пази на Земята — като ехо се обади Козловски.
Не можеше и да се говори за продължаване на пътешествието. Калистяните искаха незабавно да се върнат в Москва.
— Искаме още веднъж да видим нашия приятел — каза Диегон от името на другарите си.
Неочакваното печално събитие промени набелязания маршрут. Вместо да заминат с параход за Китай, всички се качиха на самолет и той ги понесе на север.
— Семьон Борисович предчувствуваше близката си смърт — каза Степаненко. — Спомняте ли си как се сбогува с Диегон на гарата в Москва?
— Не предчувствуваше, а знаеше — намеси се Куприянов. — И аз знаех. Малко преди да заминем, Щерн получи силен пристъп на своята стара болест. Добре знаеше, че краят му е близо, но ме помоли нищо да не казвам, за да не осуетя пътуването на калистяните.
Докато летяха към Москва, калистяните нищо не ядоха. Такъв бил древният обичай на Калисто.
— От момента на смъртта, докато тялото бъде изгорено — каза Сийнг, — приятелите и близките на покойника нищо не ядат. Ние се чувствуваме негови приятели.
— У вас труповете изгарят ли ги? — попита Широков.
— Да, така е било винаги. На Калисто постъпваме само така.
В Москва пристигнаха сутринта на пети април. Само академик Неверов, Аверин и Синяев посрещнаха калистяните. Градът не знаеше за неочакваното връщане на гостите.
На следния ден беше погребението. На гробищата се стекоха хиляди хора. Калистяните носеха на раменете си ковчега от портала до гроба. При спускането в гроба калистяните пак коленичиха и протегнали ръце с длани надолу, навели глави, стояха така, докато гробът бе засипан. След прощалните речи на земните учени и Виениян произнесе кратко слово на калистянски.
— Хората от Калисто ще пазят в сърцата си вечен спомен за учения от Земята — преведе Лао Сен. — Ще издигнем у нас паметник на първия астроном на Земята, който посрещна обитатели от друга планета. Той не доживя до отлитането ни и не можа да ни изпрати, както искаше, но ние ще отнесем в сърцата си неговия образ към Релиос.
Куприянов предложи след няколко дни да продължат прекъснатото пътуване, но калистяните отказаха.
— Малко време ни остава — каза Диегон. — Единственото нещо, което искаме сега, е по-скоро да отлетим към Калисто.
След два дни обаче калистяните се съгласиха да излетят, както беше определено по-рано, на десети май.
— Те са много впечатлителни — казваше Куприянов на Широков. — И понеже обичат живота, тежко преживяват смъртта. Семьон Борисович за тях бе съвсем чужд човек.
— Те го бяха обикнали — отговори Широков.
Козловски, който присъствуваше на този разговор, сви рамене:
— Въпросът не е в обичта, нито във впечатлителността. Всичко идва от обществения строй на живота. Изчезването на борбата за съществуване, на конкуренцията между хората и на други подобни „прелести“ води до това, че принципът „Човек за човека е вълк“ естествено се заменя от друг — „Човек за човека е приятел“. А приятелите се обичат помежду си. Калистяните обичат всеки човек поотделно и цялото човечество изобщо.
Последните дни на април минаха в почти непрекъснати научни конференции, на които калистянските учени изнасяха обширни доклади за науката и техниката на тяхната родина. Сякаш с работа искаха да заглушат скръбта си по загубата на Щерн. Никой не очакваше, че неговата смърт така дълбоко ще ги покруси.
Вече не като чужди хора, а с топло братско чувство гледаха калистяните от трибуните пред мавзолея първомайския парад и манифестацията на московските трудещи се, които от своя страна радостно приветствуваха представителите на далечната планета. Здрави приятелски връзки навеки бяха свързали хората от двете планети.
Целият свят вече знаеше за героичния подвиг, който се готвеха да извършат двама от синовете на Земята. Манифестиращите по Червения площад приветствуваха и тях наравно с гостите.
Широков и Синяев стояха сред своите нови другари и се прощаваха със сънародниците си, с родината и Земята. Ще минат десет дни и звездолетът на калистяните ще ги отнесе в непознатата за земните хора бездна на междузвездното пространство, към далечната планета.
Те не се колебаеха и за нищо не съжаляваха. И Широков, и Синяев бяха уверени, че след двадесет и пет години ще се върнат на Земята, обогатени с нов опит и нови знания.
Спокойно и неотстъпно вървяха към онова, което ги очакваше.