Широков недоверчиво поклати глава. И той, и Синяев не можеха да си представят очакващото ги необикновено усещане, когато ще липсва привичното тегло. Откровено казано, те се страхуваха от него. Но в сравнение с онова, което ги очакваше при пътуването, а и на чуждата планета, безтегловността беше такава дреболия, че не заслужаваше и да се говори за нея. Бяха готови да понесат всичко, само и само да стигнат на Калисто.
Освен книги на кораба бяха натоварени филми и прожекционни апарати.
То се знае, не забравиха и снимачни кинокамери с огромен запас ленти и най-различни фотоапарати с негативни материали. Широков и Синяев в кратък срок се научиха да боравят с тях.
На Калисто имаше и фотография, и кино, но двамата „междупланетни туристи“ решиха да си служат със земни апарати, първо, защото бяха свикнали с тях, и, второ, така проявяваха земния си патриотизъм.
Любовта към родината е присъщо чувство на всеки човек. Когато се намират в чужда страна, хората изпитват носталгия. Човек се гордее със своята страна и ревниво се отнася към всичко, което в чуждата му се струва по-съвършено. Но никой никога не е изпитвал чувство на патриотизъм към цялата Земя, каквото изпитваха Широков и Синяев. На Калисто това чувство навярно щеше да ги обземе още по-силно. Затова никак не е чудно, че те често се отказваха от калистянските вещи дори когато бяха по-висококачествени, и предпочитаха своите, земните. Каютите им в звездолета бяха пълни с най-разнообразни предмети — от самобръсначката до личната библиотека и шахматната дъска. Всичко това трябваше да поддържа невидимата връзка между тях и напуснатата Земя.
Тук му е мястото да кажем, че шахматът — това прекрасно изобретение на човешкия ум, естествено не беше познат на калистяните. Докато пътешествуваха по Земята, Широков — голям любител на шаха — научи Диегон и Виениян да играят тази игра, от която те много се заинтересуваха. Шахматът сигурно щеше да получи на Калисто широко разпространение.
Калистяните предоставиха на гостите отделни каюти. Вратите им бяха към стълбата за долния кръгъл коридор, около който се помещаваха каютите на екипажа. Горният коридор водеше към лабораториите и астрономическите наблюдателни пунктове. Около атомния „котел“ нямаше каюти за живеене.
На девети май привечер товаренето беше приключено. Корабът и екипажът му бяха готови за път. Стартът бе определен за дванадесет часа на другия ден.
Тази последна нощ на Земята дори калистяните прекараха в лагера. Не само Широков и Синяев, но и гостите от далечната планета не можеха без тъга да мислят за раздялата със Земята, към която се бяха привързали през тези десет месеца. А що се отнася до двамата учени, които се готвеха да напуснат родната планета, те дори не се вълнуваха. Състоянието, в което се намираха, най-добре можеше да се определи с думата „болест“. Те бяха тежко болни и дори изглеждаха като болни.
Тази нощ в лагера никой не заспа нито за минута.
Синяев бе в палатката със семейството си, дошло да го изпрати. Дали съжаляваше за взетото решение, разкайваше ли се, че напуска близките си и може би никога вече няма да ги види? Това никой не знаеше. Но когато на сутринта излезе от палатката, лицето му се беше разведрило.
Широков прекара цялата нощ с Куприянов и Лебедев. Двамата професори се стараеха да го отвличат от неспокойните мисли и за кой ли път вече му повтаряха какво и как трябва да научи на Калисто, макар че всичко беше вече уговорено.
Куприянов едва запазваше спокойствие. Той много обичаше Широков и му беше тежко да го гледа, като знаеше, че го вижда за последен път. Не се надяваше да доживее до връщането на звездолета. Но той нито веднаж не повтори фразата, която неволно беше изтървал пред Широков при първия им разговор за намерението му да лети към Калисто: „Ние с вас, Петя, няма вече да се видим…“ Той виждаше и знаеше, че Широков не е забравил тази фраза и споменът за нея ще го измъчва дълги години.
Другите участници в експедицията не се отделяха от калистяните. Калистяните също не спяха освен Диегон, който по настояване на Сийнг подремна няколко часа. Главата му трябваше да бъде бистра, когато утре седне пред пулта и поведе космическия кораб по далечния път.
Щом слънцето се показа над хоризонта, в лагера отново закипя работа. Вдигаха палатките, товареха камионите и полето постепенно опустяваше. После и хората започнаха да се разотиват.