Повече от тридесет хиляди души бяха дошли да изпратят калистяните. Летището и цялото поле, додето поглед стигаше, бе изпълнено със самолети, автобуси и леки коли. Делегации от всички краища на СССР и няколко хиляди чужденци чакаха край насипа на железопътната линия излитането на кораба. Беше забранено да се приближават до звездолета на разстояние, по-малко от пет километра. Този огромен кръг опасаха с кордон войниците от полка на Черепанов. Именно на неговия полк беше оказана честта да изпрати гостите. Подполковникът беше в лагера. На петстотин метра в кръг около кораба се издигаха стоманени дотове, през тесните амбразури на които надничаха обективите на автоматични киноапарати и телевизионни камери.
Към десет часа сутринта в лагера останаха само калистяните, академик Неверов и десетина земни учени, а след още половин час и последните леки коли напуснаха полето.
Прощалните минути бяха тежки и за онези, които напускаха Земята, и за тези, които оставаха на нея…
Щом пристигнаха на летището, Неверов, Куприянов и спътниците им се изкачиха на сигналната кула. Оттук добре се виждаше космическият кораб, самотен сред пустото поле. През силен бинокъл можеха да се забележат дребни фигурки и Куприянов се мъчеше да познае между тях Широков, но това не беше възможно.
— Прощавай, Петя! — беззвучно шепнеха устните му.
Самолетите, които цяла сутрин кръжаха над кораба, очистиха небето, сякаш му дадоха път към бездънната дълбина.
И изведнаж над звездолета се появиха четиринадесет точки. Те бързо полетяха към огромната тълпа, която ги посрещна с оглушителен залп от приветствия.
Дванадесетте калистяни, Широков и Синяев прелетяха ниско над цялото поле, като поклащаха криле за последен поздрав.
Куприянов още веднаж видя отблизо добре познатото лице, стори му се, че сините очи внимателно го погледнаха и че Широков кимна само на него.
Часовникът на аерогарата показваше дванадесет без две минути.
Хората, изпълнили полето, не виждаха космическия кораб. Скриваше го високият насип. Той щеше да се покаже, когато се издигне над Земята, за да поеме дългия си път по трасетата на вселената.
Всички знаеха, че стартът ще е безшумен. Няма да се чуят нито взривове, нито грохот. Заглушителите, монтирани към всеки двигател, не пропускаха нито звук.
Дванадесет часът…
Далеко, почти на хоризонта, се издигна над Земята тъмнокафяв облак. Нейде в средата на облака за секунда блесна ярка точка. Силен вятър премина над полето.
Там, където беше лагерът, бушуваше яростен вихър, надминаващ по сила и най-страшния ураган. Раздвиженият въздух със страшна многотонна тежест се стоварваше върху земята, като издигаше нагоре гигантски вихрушки пръст. Прекършените до корен самотни брези се търкаляха по земята със счупени клони.
Исполинското кълбо бавно и плавно се откъсна от земята и увисна във въздуха. Само киноапаратите, заредени с лента, чувствителна към инфрачервените лъчи, „виждаха“ през кафявия облак как корабът сякаш в колебание се спря за секунда. Още по-силно, още по-яростно се замятаха под него черните стълбове пръст. Разбушувалият се въздух хвърляше пръстта на всички страни и изравяше дълбока яма на мястото на кораба…
Полето беше тихо.
Огромната тълпа, затаила дъх, не сваляше очи от тъмния облак, който ставаше все по-голям и по-голям.
Но ето, като изплувал от морската дълбина, над облака се показа и заблестя на слънцето космическият кораб. Виждаше се как той все по-бързо и по-бързо се издига към сияещата бездна, докато се превърна в едва забележима сребриста точка.
Изчезна…
Дълго, в тържествено мълчание хората стояха и се взираха в синята безкрайност, в която се скри звездолетът от Калисто, понесъл двама от хората на Земята, дръзнали да я напуснат.
Ще се върнат ли те? Или ще изчезнат в непознатата на хората далечина и никога вече няма да стъпят на родната Земя, която ги бе отгледала и надарила с любознателен ум, с горещо и храбро сърце?
Трета част
Земя — Калисто