Първа глава
В пустото пространство
Хилядолетия наред разумът на човека е възприемал като неотменен факта за съществуването на Слънцето. Струвало му се невъзможно да си представи света без Слънцето. Нощта не дава тази представа, защото човек знае, че Слънцето съществува, макар временно да не се вижда.
После човекът научава, че във всемира има места, където Слънцето не свети, но той си ги представя съвсем отвлечено. На Земята такива места няма, а да се отдалечи от нея, човекът досега не е могъл. Светът без Слънцето е бил свят теоретичен, достъпен само за разума, а не и за възприятията на човека от Земята.
И ето че Слънцето изчезна! То стана като всички други звезди, които отвред заобикаляха звездолета на Калисто. Трудно беше дори да се намери на небето.
Така слабо светеше лъчезарното земно Слънце, че можеше да се гледа през оптическите уреди на кораба като всяка друга звезда.
Това беше така странно, така противоречеше на вековния човешки опит, че дори Георгий Николаевич Синяев, свикнал като астроном с мисълта, че Слънцето е обикновена звезда, трудно можеше да повярва, че слабо блещукащата звездичка, която вижда през окуляра, наистина е онова Слънце, край което някъде наблизо се намира неговата родна планета, невидима от такова разстояние.
Видът на небето поразително се измени. Не се виждаше нито едно познато от детството съзвездие. Всички звезди измениха положението си, „разбъркаха се“ и той се учудваше, че не може да намери нито една от тях. Така беше отначало. Постепенно с помощта на Виениян Синяев се научи да намира добре познатите му звезди в новото им положение една спрямо друга.
Но колкото и странно да е, от всички звезди той най-често губеше Слънцето. Беше му най-трудно да намери на небето именно него.
Това странно обстоятелство дълго време оставаше загадка за Синяев, но когато веднаж Виениян му разказа, че след отлитането им от Калисто и той също тъй трудно намирал Релиос, младият астроном разбра причината.
Когато търсеше която и да е друга звезда, той можеше да се ориентира донякъде по разположението на Млечния път, който от борда на кораба изглеждаше също тъй, както и от Земята, а никога дотогава не му се бе случвало да наблюдава Слънцето спрямо Млечния път. То винаги му се е струвало различно от другите звезди и нямащо с тях никаква връзка. Трябваше да свикне да възприема Слънцето като звезда.
Да намира Слънцето и звездите, беше трудно, но затова пък изпитваше истинска наслада да ги изучава с многобройните съвършени уреди от астрономическата обсерватория на звездолета. Пустотата зад борда създаваше идеални условия, за каквито астрономите на Земята можеха само да мечтаят.
Синяев работеше с увлечение, като до минимум намали часовете за почивка.
Той постъпваше така не само от научна любознателност. Работата му помагаше да надвива мислите си за Земята и за оставените там близки хора. Той разбираше колко малка е вероятността, когато се върне, да завари майка си и баща си живи и макар че нито за миг не се разкайваше за решението си да лети към Калисто, беше му мъчително и тежко да мисли за близките си.
И Широков преживяваше същото. Той беше сирак, не бе оставил на Земята любимо семейство, но може би още по-тежко понасяше раздялата с родната планета. Единственото, с което можеше да се заеме, беше да превежда на калистянски книгите, които носеше със себе си, ала в тях всичко, всеки ред, всяка дума му напомняше за напуснатата Земя, всичко му говореше все за нея.
И Пьотър Аркадиевич като другаря си работеше „от сутрин до вечер“.
Калистяните все тъй любезно и грижливо се отнасяха към гостите си и с всички сили се стараеха да им помогнат да преодолеят мъката; разбираха, че най-тежка е именно първата година от раздялата с родината. И те бяха преживели същото преди дванадесет земни години, когато корабът се отдалечаваше от Калисто.
Звездолетът летеше вече осем месеца по земно пресмятане. Почти два трилиона километра го отделяха от Слънцето и Земята. Бавно и постепенно увеличавайки скоростта, сега той летеше с невъобразима бързина — всяка секунда изминаваше повече от сто и деветдесет хиляди километра.
Безшумно и непрекъснато работеха мощните двигатели на кораба, като прибавяха към скоростта му по деветстотин шестдесет и четири километра в денонощие. (Тоест всеки двадесет и четири часа. Денонощие в обикновения смисъл на думата на кораба, разбира се, не съществуваше.) Ускорението, а следователно и силата на тежестта се равняваше на 10 м/сек2 и екипажът се чувствуваше също като на Земята или като на Калисто. Четири месеца още двигателите щяха да работят, а после звездолетът като небесно тяло щеше да се движи по инерция. Едва на разстояние три трилиона четиристотин тридесет и два милиарда километра от Релиос двигателите отново ще почнат да работят, за да намалят скоростта също тъй постепенно.