— Когато корабът достигне скорост двеста и седемдесет хиляди километра в секунда, екипажът ще продължи пътуването в легнало положение до момента, в който ще настъпи безтегловност.
— Кога ще стане това?
— Седем хиляди и петстотин ваши часа след старта ни от Земята.
Синяев бързо пресметна върху едно листче.
— По нашия календар това ще бъде на петнадесети март.
— Почти след три месеца — каза Широков. — А колко време ще трябва да лежим?
— Двеста седемдесет и два часа. Но няма да скучаете. През всичкото време ще спите.
— Разбирам — каза Синяев, — звездолетът лети в пустото пространство и не се нуждае от управляване. Но все пак е рисковано.
— Не се изразих точно. Миенион и аз ще спим на смени, за всеки случай.
— Навярно именно поради увеличението на масата вие сте се спрели на скоростта двеста седемдесет и осем хиляди километра в секунда? — попита Широков.
— Донякъде затова, но има и други причини, свързани с двигателите. Много е съблазнително половината път да се лети с ускорение, а другата половина със забавяне, но засега това е недостъпно за нашата техника.
— В такъв случай обаче корабът ще надмине скоростта на светлината! — смая се Широков, който съвсем смътно знаеше изводите от теорията за относителността.
— Съществува предположение, че скоростта на светлината не е крайната граница — отговори Ниянийнг — и че тя може да бъде надмината. Но на практика това още не е проверено. Засега се смята, че при едно непрекъснато ускорение корабът все повече ще се приближава до скоростта на светлината, но никога няма да я достигне.
— Парадоксите на относителността — поясни Синяев. — Сега ние проверяваме на практика нейните изводи.
Тревожна мисъл мина през ума на Широков. Той си спомни, че за човека, който се движи със скорост, близка до скоростта на светлината, времето ще върви по-бавно, отколкото за онзи, който се намира на Земята. Докато те летят към Калисто и се връщат обратно, времето на Земята много ще изпревари времето на кораба.
— Е и какво — попита той, — съвпада ли теорията с практиката?
— Засега по всички точки.
— Значи, когато се върнем на Земята, няма да заварим никого от онези, които оставихме там? Ще се пренесем в бъдещето, а? Много неприятно.
— Не ви разбирам — каза Ниянийнг. — Вие нали знаехте, че се разделяте със Земята за двадесет и пет години. Какво ви разтревожи сега?
— Не бях взел пред вид, че на Земята ще изминат повече от двадесет и пет години.
— Но защо? — учуди се Синяев.
— Кога ще се върнем на Земята според земните часовници?
— След двадесет и пет години. Вие знаете това.
— Изглежда, че Пьотър Аркадиевич се е объркал в парадокса на времето — каза Синяев. — И не е никак чудно, защото той не е математик. Продължителността на полета е изчислена за земното време, а не за времето на кораба, както мислите вие. Ние ще летим към Калисто единадесет години според часовниците на Земята, ала много, много по-малко според часовниците на кораба. За нас полетът ще трае три години и няколко месеца. Вие ще се върнете остарял с десет години, а всичките ви близки и познати ще са остарели с двадесет и пет години. Това е своеобразна награда за скуката през време на полета.
— Наистина — каза Широков — аз не съм математик и подобни парадокси не са ми съвсем ясни. Ала много се радвам, че опасенията ми са напразни.
Синяев и Ниянийнг се засмяха.
През следващите дни те внимателно наблюдаваха как бавно, но непрекъснато на кораба се увеличава тежестта на всички предмети. Бялото кълбо летеше все по-бързо и по-бързо — наближаваше минутата, когато двигателите ще спрат и кълбото ще продължи да лети по инерция.
Тогава щеше да изчезне всякаква тежест и да настъпи странен, фантастичен живот без тегло. Той ще трае девет години според часовниците на Земята, но само три по часовниците на кораба. И през всичкото това време звездолетът стремително ще се носи с една и съща скорост към далечната Калисто през мрака и студа на вселената, от света на безмълвието към света на движението, живота и светлината.
Няма тежест!
Неусетно наближаваше петнадесети март, денят, в който екипажът на звездолета щеше да заспи дълбоко, за да може без вреда да понесе сравнително краткия период на прекомерното увеличение на тежестта. Широков вече едва вдигаше пишещата си машина. Креслата в каютата му бяха станали толкова тежки, че трябваше да напряга всичките си сили, за да ги помести. Да ходиш, особено да се качваш по стълбите, беше уморително. Пьотър Аркадиевич се чувствуваше така, сякаш бе остарял най-малко с четиридесет години.