По съвета на Сийнг сега той работеше полулегнал на мекия диван, като се стараеше колкото може по-малко да се движи.
— Като че ли ми е по-тежко дори и да мисля — забеляза Синяев.
Говореха бавно и неясно, едва движеха устните и езика си. Синяев беше бледен.
— Не се чувствувам добре — отговори той на въпроса на Широков.
Те млъкнаха, уморени от краткия разговор, и дълго лежаха неподвижно: Широков лежеше на нещо като диван, а Синяев — в креслото. Чуваше се само напрегнатото им дишане. Всяко вдъхване им струваше усилия, сякаш нещо тежеше на гърдите им и им пречеше да дишат.
— Няма да издържа дълго — каза Синяев.
— Днес — отговори му Широков.
Той извади часовника си — прекрасен хронометър, подарен му пред старта от професор Лебедев. „Вземете го — беше му казал Семьон Павлович. — Ще ви служи вярно през целите двадесет и пет години.“
— Спрял е — каза Широков. — Пружината няма сила да движи механизма, всичките му части са станали два и половина пъти по-тежки.
Без да почука, в каютата влезе Сийнг. Калистянският лекар едва се движеше. След него влезе Миенион. Инженерът беше по-млад от лекаря и затова вървеше по-леко и без видимо усилие носеше малък, плосък предмет, който приличаше на кутия за пергели.
— Дойдохме да ви пожелаем лека нощ — усмихна се той.
— Само вие и ние двамата сме още будни — добави Сийнг. — Целият екипаж на звездолета вече спи. Сега е ваш ред.
— Най-сетне! — облекчено въздъхна Синяев. — Нека първо аз.
— Във вашата каюта ли ще си легнете?
— Да, разбира се.
Той излезе с двамата калистяни.
— Съблечете се и легнете — каза Сийнг на Широков, като се спря за миг на вратата.
— Добре — отговори му той.
Останал сам, Широков отиде до стената и натисна едно бутонче. От нея безшумно се отдели, сякаш излезе оттам, широко меко легло.
Не се наложи да чака дълго. След седем-осем минути двамата калистяни се върнаха.
— Е, как мина? — попита Широков.
— Гиеоргий вече спи — отговори Сийнг.
Миенион отвори кутията. В нея имаше няколко прозрачни кубчета, пълни с безцветна течност, и стъкленичка с правоъгълна форма.
Широков знаеше какво е това.
— Първо храната — помоли той, — после сънят.
— Както искате — отговори му Сийнг.
Той постави четирите кубчета в лакътните свивки на Широков. След минута кубчетата бяха празни. Хранителният разтвор безболезнено се беше всмукал в тялото през стените на кубчетата и през кожата.
— Ще ме събудите ли, или сам ще се събудя? — попита Широков.
— Ще се събудите сам — отговори му Сийнг. Дозата е отмерена за двеста двадесет и пет часа сън.
— Толкова точно!?
Широков се обърна настрана. Сийнг грижливо сложи зад гърба му възглавница.
— Удобно ли ви е?
— Съвсем. Хайде!
Сийнг поднесе към устата му гъвкава тръбичка, съединена със стъкленичката. Краят на тръбичката бе разширен и плътно прилепваше към устните.
— Вдъхнете всичкото наведнъж — каза Сийнг. — С едно дълбоко вдишване.
Широков дълбоко вдъхна. За секунда му се стори, че фигурите на калистяните се заклатиха и някак странно се замъглиха. После всичко изчезна и той се унесе в сън, дълбок, без сънища.
Не усети как Сийнг нежно прокара ръка по челото и косата му.
— Не забравяйте — каза той на Миенион — от време на време да идвате при него, подсещайте и Ниянийнг. Ако забележите и най-малката промяна, веднага ме събудете.
— Разбира се! — отговори инженерът. — Ние добре знаем колко скъпи са за нас тези двама човека.
Сийнг замислено погледна спящия Широков.
— Странно — каза той. — На тяхната планета бях някак свикнал с цвета на кожата им, а сега пак ми се струва чудновата. Погледнете как своеобразно и нежно мургавината на лицето преминава в руменина по шията и раменете. А китките на ръцете са съвсем бели. Наистина фантазията на природата е неизчерпаема. А очите им! Каква странна форма имат те. На Гиеоргий са сиво-зелени, а на Пиетия — светлосини. Ако се бяхме върнали без тях, нямаше да ни повярват, че има такива чудни хора.