Бяха към края на „десетата“ година от полета. Скоро отново щяха да заработят двигателите, да започне забавянето и да свърши безтегловният живот, с който бяха тъй свикнали.
Броенето на годините, наложително в условията на земния живот, на кораба загуби всякакво значение; времето, както посоката, се обърка и Широков трудно успяваше да води дневника си по земния календар. Не можеше да свикне с мисълта, че е живял около три години, а на Земята са минали почти цели десет, че дните и месеците на кораба не са равни на земните дни и месеци. „Спечеленото време“ създаваше трудно преодолимо объркване в съзнанието му.
Въпреки „спечеленото време“ струваше му се, че много, много отдавна са напуснали Земята.
— Обратният път ще ни се стори още по-дълъг — каза Широков.
— Обратният път винаги се струва на човека по-кратък — отговори Синяев. — И за мене, и за тебе той ще бъде още по-кратък, защото ще знаем, че се връщаме в родината си.
Отдавна вече си говореха на „ти“ и отношенията им бяха братски. Тук на кораба те наистина бяха братя в най-пълното значение на тази дума (а още повече щяха да се чувствуват братя през следващите години на Калисто в условията на чуждия за тях живот).
— Именно за това — възрази Широков — пътят ще ни се стори по-дълъг.
— Тогава ще видим! По-дълъг или по-къс, но още няколко години ще трябва да прекараме на звездолета. А може и да не искаме да се върнем.
— Да не искаме да се върнем?! — смая се Широков. — Нима допускаш, че може да се случи такова нещо?
— Не, разбира се усмихна се Синяев. — Казах го само тъй, примерно.
Бияинин — и той беше при тях — вдигна глава от книгата, която внимателно четеше, подготвяйки я за превод. Той вече съвсем добре владееше руски и само мекотата на произношението му го издаваше, че е калистянин.
— Пътят на връщане — каза Бияинин — изглежда по-кратък само до средата. А после става все по-дълъг и по-дълъг. Вярвайте ми, сам изпитвам това.
— Значи, и двамата сме прави — засмя се Синяев.
— Освен това… — започна Широков, но не се доизказа.
Нещо се случи.
Чуха едва доловим звук от удар.
Не ги порази обаче звукът и не беше той, който накара сърцата им да затуптят по-бързо.
Бяха свикнали полетът да не се усеща във вътрешността на кораба. Гигантското кълбо летеше съвсем плавно и равномерно и на тях винаги им се струваше, че стои на едно място. Но ето че сега тримата усетиха лек тласък. Звездолетът едва забележимо бе трепнал. Няколко секунди те мълчаливо се гледаха в очите и напрегнато се ослушваха. Но всичко беше тихо. Корабът, както и преди, им се струваше напълно неподвижен.
Беше ясно, че лети със същата скорост и в същата посока. Ако не беше така, ако звездолетът дори най-малко се е отклонил от пътя или е забавил скоростта си, хората в него щяха да бъдат мъртви. При скорост двеста седемдесет и осем хиляди километра в секунда дори най-малкото изменение в режима на полета не може да мине безнаказано за екипажа. Инерционните претоварвания щяха да бъдат чудовищно големи.
Какво ли се случи?
Пръв Бияинин се втурна към вратата. Широков и Синяев се спуснаха след него към кръглия коридор. Обикновено празен, сега той бързо се изпълваше с калистяни, устремили се към централния пост. Изглежда, че всички бяха чули удара и бяха усетили слабия, но страшен поради своята неизвестност тласък на космическия кораб.
Широков видя Миенион и се позабави, за да се изравни с него.
— Какво се случи? — попита той инженера, чисто лице не изразяваше ни най-малка тревога.
— Навярно сблъскване с метеоритна частица отговори Миенион.
— Но откъде се е взел тук метеорит?
— Не метеорит, а най-малка частица от метеорит. Междузвездното пространство не е абсолютно празно.
Те минаха последни през люка в помещението на централния пост.
Светлината се отразяваше в осмоъгълните панели на телевизионните екрани и сферичната стая сякаш цялата блестеше. Пултът за управляване висеше в центъра на сферата. Пред него нямаше кресло — то беше съвсем излишно при условията на безтегловност.
Миенион остави Широков и се насочи към пулта, пред който във въздуха висяха Диегон, Виениян и Ниянийнг. Широков се спря със Синяев и другите калистяни до входа.
Навярно нищо опасно не бе станало. Лицата на насъбралите се пред пулта бяха спокойни. Те разглеждаха многобройните уреди без онази припряност, която би показвала, че звездолетът е застрашен.