Ярко блеснаха кълбата върху шлемовете на калистяните. Светлината беше ослепително бяла. Като изтръгната от мрака се появи част от металния корпус на звездолета. Широков и Синяев включиха лампите си.
Мракът сякаш още по-плътно се сгъсти около тях. Сноповете светлина, ясно видими като лъчи на прожектори, мърдаха като живи при движенията на хората. Когато някой вдигнеше глава, лъчът от лампата му се плъзваше по кълбото и мигновено изчезваше, сякаш погълнат от околния мрак. Само лампата му се виждаше като ярко петно.
Фантастичните, със „стъклени“ глави фигури, които изглеждаха голи в плътно прилепналото о тялото им трико, ту се появяваха, осветени от лампата на съседа, ту изчезваха, стопявайки се в мрака, и ставаха невидими.
Широков с краката си докосваше повърхността на звездолета; усещаше под себе си твърдия и сигурен метал, но знаеше, че е достатъчно дори най-лекото движение и опората ще изчезне, той ще се откъсне от кораба и ще увисне в пустотата. Искаше му се да направи това движение, но не смееше.
Звездолетът продължаваше стремително да се носи напред. Неволно ти се струваше, че ако се откъснеш от него, в миг ще изостанеш и за няколко секунди ще се намериш на стотици хиляди километри от кораба. Разумът казваше на Широков, че това не може да се случи, че и той самият се носи напред със същата скорост като кораба, но инстинктивният страх беше по-силен от разума и волята.
Той видя как Диегон протегна ръката си с „ракетата“. Струята газ не се виждаше, но командирът на кораба се издигна над кълбото и бавно проплава край Широков.
Миенион и Синяев направиха същото.
— Следвайте ни — каза Диегон.
Едва сега Широков забеляза, че е изтървал тръбата си. Тя висеше в празното пространство до него и той ясно виждаше как бавно се приближава към повърхността на кораба.
Разбра, че тръбата пада към кораба, също тъй както на Земята изтърваните предмети падат надолу. Тя се подчиняваше на силата на притеглянето между нея и кълбото. Тази сила беше съвсем малка, но все пак съществуваше.
— Значи — каза Широков, без да забелязва, че говори на глас, — и аз ще се спусна надолу, ако се издигна от кълбото.
— Трудно е да се издигаш или да се спускаш, когато няма горе и долу — чу той гласа на Диегон.
Синяев и двамата калистяни бяха на няколко метра от Широков, но на него изведнъж му се стори, че са много далече. Той грабна тръбата и бързо натисна лостчето.
Силен тласък блъсна ръката му назад. В следния миг той се намери в пустотата и мрака на вселената. И тримата му другари, и кълбото — всичко изчезна. Не виждаше нито кораба, нито светлината на лампите. Не знаеше в коя посока е звездолетът.
При страшната мисъл, че е изостанал, сърцето му се сви от ужас. Искаше да изкрещи, да извика за помощ, но не можа да издаде нито звук. Законите на физиката, които му бяха добре известни, в миг изхвръкнаха от ума му.
„Край! — мислеше си той. — Звездолетът е отлетял напред и вече е на милиони километри от мене. Не може да се върне назад.“
Дори много години по-късно, винаги когато си спомнеше тези минути, Широков потреперваше.
Той беше сам в безпределния простор. Абстрактната дума „безкрайност“ внезапно се изпълни за него с реално съдържание. Безкрайността го обкръжаваше отвред. Той я виждаше.
И изведнъж спокойният глас на Диегон прозвуча в шлема му:
— Петя, къде изчезнахте?
Меко произнесеното от калистянина „Пиетия“ отекна като музика в ушите на Широков. Той не е сам! Другарите му са някъде тук, наблизо!
Искаше да отговори, но не можеше. Твърда буца заседна в гърлото му.
— Къде сте? — Гласът на Диегон прозвуча тревожно.
Широков напрегна волята си и преодоля вълнението, което стискаше гърлото му.
— И аз не зная — отговори той. — Корабът изчезна и не мога да го намеря. Навярно сте много далече от мене.
— Много силно сте наблегнали лоста и сте отлетели встрани. Но щом ни чувате, разстоянието не е повече от двеста метра. Няма нищо страшно. Сега ще запалят прожектора.
След няколко секунди ярък лъч блесна на стотина метра от Широков.
— Виждате ли го? — попита Диегон.
— Виждам.