— Обърнете тръбата си в противоположна на кораба посока и ще бъдете тласнат обратно. Но помнете: колкото по-силно наблягате лостчето, толкова по-бързо ще се движите.
Скоро Широков се присъедини към другарите си.
— Много се уплаших — откровено си призна той.
— Не е чудно — каза Миенион. — Всеки на ваше място би се уплашил.
След неволния си полет в пространството Широков вече много по-уверено си служеше с ракетата. Заедно с калистяните той се приближи към шахтата на повредения подемник.
Видяха, че метеоритът е попаднал точно на ръба на люка и го е деформирал. Металът беше сплескан и хлътнал навътре. Камъкът не се виждаше.
— Метеоритът се е разбил при удара и се е превърнал на прах, а може дори на газ, който се е разсеял в пространството — каза Диегон. — Но все пак е повредил подемника.
— Да! — Миенион поклати глава. — Ремонтът може да стане едва на Калисто. Но вижте каква чудовищна е била силата на удара! — добави той.
— Ами какво ще стане, ако втори метеорит повреди и другия подемник? — изрече Широков внезапно хрумналата му мисъл.
— На Калисто ще поправят повредата и ние ще излезем от кораба.
— Ами ако това стане сега, в тази минута?
При светлината на лампата си Широков видя, че Миенион се усмихна.
— Тогава звездолетът ще отнесе на Калисто нашите трупове. Но това не може да стане. Изключително рядка случайност е метеорит да попадне на космически кораб далече от звездите.
Пред финала
Последната година от полета се стори на екипажа на космическия кораб най-дълга.
Колкото по-близо беше желаната цел, толкова по-бавно течеше времето.
Все по-често и по-често калистяните и земните им другари проявяваха явно нетърпение — и в работата, и в разговорите помежду си, и просто в държането си. Все по-често Диегон трябваше да отговаря на въпроса: „Кога най-после?“
Всички знаеха, че звездолетът ще стигне на Калисто в определения, предварително пресметнат ден и че не е във властта на командира да ускори настъпването на този ден, но въпреки това питаха.
Единадесет години, тоест двадесет и две земни години калистяните не бяха видели родината си (за тях самите бяха минали по-малко години, но това не променяше същността на работата), не знаеха какво е станало през това време там, как са близките и приятелите им, дали са живи. Обзелото ги нетърпение сега, когато родната планета е толкова близо, беше естествено и понятно.
А що се отнася до Широков и Синяев, тяхното нетърпение имаше друга причина. Те бяха напуснали Земята от желание да видят и опознаят другата планета и с цялата си душа се стремяха към нея. Трите години, които щяха да прекарат на Калисто, бяха тяхната цел, за постигането на която търпеливо понасяха дългите години на пътуването.
И не биваше да се забравя, че докато за калистяните този междузвезден рейс беше последен в живота им (трудно можеше да се предположи, че някой от тях още веднъж ще се реши да лети към Земята), за Широков и Синяев той беше пръв. След три години им предстоеше да прекарат на звездолет още единадесет земни години.
През последната година мъката им по Земята изведнъж много се изостри. Досега те несъзнателно се залъгваха с мислите за Калисто. Сега, когато полетът завършваше, пред тях все по-ясно изпъкваше картината на връщането им към Земята. Нетърпеливо очаквайки финала, те, може би, без да съзнават, се стремяха вече не към деня, когато ще кацнат на Калисто, а към друг ден — когато звездолетът ще ги понесе към родината им.
И на тях последната година се стори безкрайна. Но когато годината се свършваше, те с учудване се увериха, че е минала много бързо.
Отдавна бяха включени двигателите. Сега те работеха със забавяне, намалявайки скоростта на кораба с десет метра в секунда.
Преминаването от безтегловно състояние към увеличена тежест беше по-осезаемо и по-болезнено, отколкото първия път, когато този процес ставаше обратно — от тежест към безтегловност. Вече не десет дни, а почти два месеца екипажът на кораба трябваше да прекара в легло. Изкуственият сън този път не мина без последици — няколко дни всички се чувствуваха зле и само благодарение на енергичните мерки на Сийнг възвърнаха нормалното си състояние. Понесоха съня по-зле, защото организмът (по-точно сърцето) бе свикнал да работи в условията на безтегловност и внезапно възникналата тежест, съчетана със значително повишилата се маса, беше тежко претоварване.