Когато всички напуснаха леглото, звездолетът вече бе забавил скоростта до двеста и двадесет хиляди километра в секунда и масата му, а също и масата на всичко, което се намираше в него, се бе увеличила само един път и половина.
Сега корабът летеше сякаш в противоположна посока. При отдалечаването от Земята цялата първа година относителната посока на полета му беше нагоре. Слънцето през всичкото време се намираше долу.
По-късно посока изобщо не съществуваше за екипажа. А сега силата на тежестта бе насочена към Релиос и звездолетът сякаш летеше право надолу. За да види Слънцето, Синяев трябваше да насочи телескопа си към зенита.
Отново свикнаха да ходят по под, да се изкачват и да слизат по стълби, да си служат с маси и кресла, да лягат в легло и да усещат как то хлътва от тежестта на тялото им.
Преходът към обикновени условия обаче не проникна изведнъж в съзнанието им. Мнозина дълго не можеха да свикнат да отмерват движенията си така автоматично като хората на Земята и на Калисто. Няколко дни Синяев дори трябваше да лежи, защото веднаж, влизайки, беше забравил, че има стълба, падна от доста високо и се удари зле.
— Не се ядосвайте! — шегуваше се Сийнг, давайки му първа помощ. — Когато летяхме към Земята, трима от нас също така пострадаха.
— При вас процентът е бил два пъти по-малък — намръщен от болка, неволно се усмихна Синяев. — Ние сме двама, а вие — дванадесет.
Най-сетне настана денят, когато Диегон събра в централния пост целия екипаж и тържествено обяви, че звездолетът е навлязъл в пределите на планетната система на Релиос.
— След четиристотин и осемдесет часа ще бъдем на Калисто — каза той.
Можете да си представите колко се зарадваха калистяните при тези думи. Черните им лица грейнаха като от вътрешна светлина. Дори винаги невъзмутимият Миенион се развесели.
Широков и Синяев от все сърце поздравиха скъпите си другари.
Дните потекоха много по-бързо.
Разговорите не преставаха, но ако до този ден темата им беше Калисто изобщо, сега разговорите добиха вече личен характер. Калистяните разказваха за близките си, за своите планове, за по-нататъшния си живот и известно време нямаха общ език с гостите си.
Широков и Синяев разбираха състоянието им и не се обиждаха.
Екипажът на звездолета вече можеше да вижда Калисто. През телескопа тя изглеждаше като малка звездичка, но всеки от калистяните беше способен по цели часове да я гледа.
Планетата видимо се приближаваше. От ден на ден ставаше по-ярка (разбира се, само през телескопа). Скоро можеха вече и да я различат — изглеждаше като тесен сърп. До нея се появиха две светли точки — спътниците й — двете луни на Калисто.
На четвъртия ден след тъй важното за всички съобщение командирът на кораба отново ги помоли да се съберат в централния пост.
Угасна светлината, „отвориха се“ екраните и познатата картина на звездния свят обкръжи кораба. Само че сега отдолу я закриваше плоскостта на пода.
Всичко беше както обикновено, но имаше някаква разлика, нещо се бе променило и събралите се в централния пост не разбраха веднага в какво именно се състои промяната.
Централният пост беше осветен отвън!
Нямаше го онзи черен мрак, който настъпваше винаги, когато загасяха светлината. Хората се виждаха помежду си.
— Релиос! — развълнуван каза Виениян, но колкото и тихо да бе произнесъл думата, всички я чуха.
През долния екран, който беше до самия под, проникваше слабата още, но ясно забележима светлина на Сириус-Релиос. Той изглеждаше като голяма звезда, но лъчите му достигаха и най-отдалечените граници на системата, където сега се намираше корабът.
Светлината идваше от слънцето на Калисто, но и Широков, и Синяев изпитаха същата радост като калистяните, за които тази светлина бе скъпа още от детството.
Дълго не включиха осветлението в централния пост. Звездоплавателите, които толкова отдавна не бяха виждали своето слънце, се наслаждаваха на лъчите му, още съвсем слаби, но напомнящи им за толкова много неща.
През следващите дни централният пост стана място, където се събираше целият екипаж. Калистяните без желание излизаха оттук и при първа възможност пак се връщаха. Те с радост наблюдаваха как светлината на Релиос става все по-ярка и по-ярка, колкото повече корабът се приближаваше към него.
Когато Релиос бе вече толкова близо, че не можеше да се гледа с незащитено око, Широков и Синяев узнаха още една техническа подробност в устройството на екраните. Единият, пред който се трупаха калистяните, потъмня, сякаш се покри със сивкава ципа. И от ден на ден тя ставаше все по-тъмна, намалявайки блясъка на слънцето. Но макар че видимостта се беше влошила, калистяните продължаваха наблюденията си.