— В случая вие, разбира се, сте прав — каза Синяев. — Сега аз пък подцених вашите съотечественици. Да вървим! Това е много интересно.
Пред централния пулт те завариха всички членове на екипажа. И Широков беше тук.
Ленийнг, най-младият от калистяните, седеше пред пулта и внимателно гледаше малък кръгъл екран. Широков, а и приятелят му не предполагаха, че на това място има нещо като „радиостанция“. Дори им се стори, че никога по-рано не са забелязали този екран.
Стъклото му (или нещо, приличащо на стъкло) беше тъмно, почти черно. То смътно напомняше екран на невключен телевизор. Може би наистина беше телевизор и ей сега ще започне телевизионно предаване от Калисто?…
— Не — отговори Миенион, когато Широков го попита за това. — На такова разстояние още не умеем да предаваме образ. До нашето отлитане поне не умееха — добави той.
Ленийнг предупредително вдигна ръка. Дългите му гъвкави пръсти забележимо трепереха.
Всички се приближиха до него.
И внезапно екранът просветля, стана почти бял.
— Предаване! — каза Ленийнг неестествено високо.
На екрана се появи черна линия. Тя ту се стесняваше, ту се разширяваше, после изчезна и отново се появи.
Ленийнг бавно и внимателно въртеше стъклото. Линията престана да се движи и застина неподвижно — черна и отчетлива.
— Готово! — каза Ленийнг тъй, сякаш далечният оператор, който водеше предаването, можеше да го чуе.
Екранът се очисти. После по него се появиха и затрептяха причудливо начупени линии. Те сякаш излизаха от левия край на екрана и изчезваха зад десния.
Ленийнг бавно четеше на глас:
— „За Диегон… за Диегон… Чакаме ви… Кацане… на същото място… където… беше даден… стартът… Семействата… на екипажа… са здрави… поздравяват ви… заедно с нас.“
Пробягаха последните линии и екранът отново стана чист. После „радиограмата“ започна да тече втори път, но Ленийнг пак така я четеше на висок глас, а всички други, все тъй внимателно притаили дъх, слушаха. Това беше първият глас от Калисто от много години насам и те бяха готови да го слушат безкрай.
Когато текстът беше предаден и приет за трети път, екранът „угасна“ и отново стана почти черен.
Възбудени възгласи смениха тишината. Калистяните говореха всички едновременно и се прекъсваха един друг от желание да изразят радостта си. Никога по-рано те не бяха приличали толкова на земните хора, както в тия минути, когато получиха известието, че близките им са живи и ги чакат. Черните лица на калистяните сияеха от щастие.
Само Ленийнг не вземаше участие в общото ликуване. Продължаваше да седи на мястото си, сякаш му беше жал да се раздели с апарата. Явно съвсем несъзнателно, той бавно въртеше „стъклото“.
И изведнъж екранът отново светна. По внезапно променилото се лице на Ленийнг пролича, че това стана неочаквано за него. Той сподавено възкликна и стремително се наведе към екрана.
В миг настъпи пълна тишина.
Нима Калисто ще предаде извънредно още една „телеграма“?…
Черната линия не се появи. По екрана направо затрептяха начупените линии на текста, и то не спокойно както преди, а бързо и някак нервно:
— „От експлозията… — четеше Ленийнг — са тежко ранени двама членове от експедицията. Необходима е бърза помощ. Нямам на разположение никакви средства. Най-малкото забавяне заплашва ранените със смърт. Чакам отговор“.
Линиите на странното предаване изчезнаха, но екранът остана светъл.
— Какво значи това? — попита Бияинин.
— Приехме съобщението от средата.
— Това е ясно, но откъде е предадено и до кого е адресирано?
— Съобщението е адресирано за Калисто — каза Виениян. — Няма за къде другаде.
— А може да е от един звездолет за друг или от някоя от планетите до летящ кораб.
— В съобщението се споменава за експедиция. Смятам, че нещастието се е случило или на Сетито, или на Кетио — каза Миенион.
— Но как ще научим къде точно? — попита Синяев.
Той знаеше какво означават наименованията, произнесени от Миенион. Те бяха на планети от системата на Релиос, до които калистяните много пъти вече са извършвали полети с космически кораби.
— Трябва да почакаме отговора — каза Диегон. — Къде се намират сега тези планети? — обърна се той към Виениян.