— Трябва! Светнете!
В ръцете на единия от калистяните блесна с бяла светлина малко кълбо. И тримата склониха глава до глава, за да закрият светлината.
— Прав сте, загубили са съзнание — каза човекът, който поиска да запалят фенерчето. — Това е много лошо.
Той извади от чантата си стъкленичка и я поднесе към устата първо на единия, после на другия безжизнено проснали се на земята калистяни.
Черните им лица със затворени очи не трепнаха.
— Но те са живи, нали?
— Засега още са живи — отговори онзи, който, изглежда, беше лекар, като наблегна на думата „засега“. — Ще приложа по-силно средство. Ако продължават да са в безсъзнание — това за тях е сигурна смърт.
Той разхлаби червените яки на сивите комбинезони на ранените и сложи върху голите им шии две малки кубчета. Намиращата се в тях течност почти мигновено изчезна. След половин минута леко трепване на клепките показа, че са дошли в съзнание.
— Загасете фенерчето.
Отново се прихлупи над тях черното покривало на нощта. Калистяните тревожно се ослушваха, но наоколо беше тихо.
— Ех, да бяхме на станцията! — със съжаление каза младежки глас, като че ли на четиринадесет-петнадесетгодишно момче.
— Утре ще сме там. Тази нощ е последната ни в гората. А другиден ще долети звездолетът на Калисто.
— Ще долети, но, уви, твърде късно.
— По-тихо!
— Те не чуват. Сега спят дълбоко.
— Може пък да доживеят до долитането на кораба, а?
— Не! Най-късно утре към обяд всичко ще бъде свършено.
— Нима не можеха да излетят веднага след съобщението ни?
— Щом не са излетели, значи, не са могли.
— Ужасно! Ще узнаем ли някога какво е причинило експлозията?
— Напълно положително никога няма да узнаем, но инженерите ще намерят обяснение.
— От това обаче няма да ни стане по-леко. Нима вие, Ресиин, нямате никакво средство, за да ги спасите?
— Всичко изчезна заедно с кораба — отговори лекарят. — В станцията намерих само тази чанта. В нея има средства за оказване на първа помощ, но няма с какво да спра разпространяването на изотопното обгаряне. Раните на краката не са опасни.
— Защо тъй дълго не се обажда Линг?
— Няма какво да ни съобщи, затова и мълчи.
— Добре, че оцеляха двата чифта крила. Какво щяхме да правим без тях?
— Резултатът щеше да бъде същият. Наистина щяхме да погладуваме, докато се доберем до станцията, но за ранените е безразлично дали сме изпратили съобщението вчера, или ще го пратим утре.
— Не е безразлично — каза Ресиин. — Те са живи, а без тази чанта щяха да бъдат вече мъртви.
— Не е ли все едно, щом не можем да ги спасим?
Някъде отдалеч пак долетя ревът и воят на горските обитатели.
— Не мога да понасям този ужасен вой — каза младежкият глас.
— Това са нерви, а един пътешественик по планетите не бива да проявява нерви. Не предполагах, че сте нервна Диени.
— Представете си, такава съм. Все пак аз съм момиче.
— Не съм забелязвал досега.
— Какво не сте забелязвали, Вииниин? Че Диени е момиче или че е нервна?
Тримата се разсмяха.
— Когато хората могат да се смеят — каза Ресиин, — положението не е толкова лошо.
— Вярно е — тъжно рече Диени. — Но ние се смеем през сълзи.
— Горкият Виенион — каза Ресиин. — Той така мечтаеше да посрещне звездолета на Диегон.
— Вие все още се надявате, че звездолетът ще се върне? — изрази съмнение Вииниин.
— Разбира се, ще се върне.
— Едва ли. Експедицията от Миени трябваше да се върне преди деветдесет и два дни, а не се върна.
— Все ми се струва, че са намерили населена планета — каза Диени — и затова са се забавили, да се запознаят с нея.
— Такова забавяне е предвидено в плана им. Преди деветдесет и два дни изтече последният срок за връщането им.
— Какво са деветдесет и два дни? Аз съм уверена, че ще се върнат. Толкова ми се иска да видя моя знаменит дядо!
— Да, аз съвсем забравих! Вие сте внучка на Диегон.
— Никога не съм виждала дядо си. Родена съм наскоро след отлитането на звездолета. Две години след отлитането му.
— Колко сте млада още, Диени!
Разговорът отново секна. Двамата мъже и девойката мълчаха и се ослушваха, като се взираха тревожно в мрака.