— Дано по-скоро се съмне!
Дълго време животните, които бродеха из гората, не се обаждаха. Само шумът на дърветата, люшкани от свирепите пориви на вятъра, нарушаваше тишината. Грамадните птици, които до преди малко упорито нападаха пътниците, не се появиха вече.
За миг блесна и угасна фенерчето.
— Докато съмне, има още три часа — каза Вииниин.
Нощта ставаше все по-студена. За калистяните, свикнали на топло, тя беше твърде студена.
Диени задряма, склопила глава на рамото на Ресиин. Той се стараеше да не мърда и внимателно се вслушваше в дишането на ранените. Тежко бе на душата на лекаря. Знаеше, че след няколко часа дори това пресекливо дишане ще спре завинаги. Да им помогне — не можеше, знаеше много добре, че смъртта им е неизбежна, но все пак беше готов в минутата да направи всичко, та поне малко да им продължи живота.
Случилото се в онзи страшен ден не излизаше от ума му.
Не бяха минали и тридесет часа от катастрофата, а му се струваше, че тя е станала отдавна, толкова много неща преживяха след нея.
В злополучното утро Ресиин, Линг — командирът на звездолета — и Диени се отдалечиха доста от мястото в гората, където беше кацнал корабът, с намерение да я прекосят и да излязат при планината; оттам извираше малката рекичка, която течеше край лагера им. Искаха да походят из планината и не бяха взели крила.
Вървяха по брега, като внимаваха дали няма да се появи някое от гигантските животни, които обитаваха Сетито. Линг мечтаеше да убие едно такова чудовище, да изгори тялото му, а скелета му да отнесе на Калисто. Досега всички опити на ловците да убият кетир завършваха с неуспех.
Бяха се отдалечили на седем-осем километра, когато се случи бедата.
Денят беше безоблачен. Ярко сияеше Релиос. И изведнаж странна синьо-зелена светлина озари цялата местност, затъмнявайки блясъка на слънцето. Източникът на светлината беше зад тях.
После се разнесе страшен тътен от експлозия.
Те се обърнаха и видяха над гората, там, където беше корабът, да се издига бързо грамаден разноцветен облак, подобен на исполински чадър.
Няколко секунди стояха неподвижни; не можеха да разберат нищо, но смътно чувствуваха, че се е случило най-страшното.
— Звездолетът! — ужасен извика Линг и се спусна назад, сякаш можеше да измине тичешком осемте километра, които ги отделяха от лагера.
Ресиин и Диени хукнаха след него.
… Час и половина те ту вървяха, ту тичаха, измъчвани от страх пред неизвестността. Действителността се оказа по-лоша и от най-мрачните предположения.
На два километра от лагера срещнаха Вииниин. Щурманът на звездолета бързо вървеше срещу тях, носейки в ръце чифт крила.
— Знаех накъде се бяхте запътили — задъхан каза той. — Тръгнах да ви посрещна, за да ви предупредя: не бива да се приближавате повече.
— Какво стана? — попита Линг и по лицето му личеше, че знае какъв ще бъде отговорът.
— Звездолетът вече не съществува.
Линг се хвана за главата. Но след минута се овладя и със спокоен глас попита:
— Къде бяхте в това време?
— На двадесет и пет километра южно от кораба. Летях към него на значителна височина и всичко видях. Чудя се как не ослепях от блясъка. Корабът експлодира. От него нищо не е останало, а също така и от лагера.
— Нищо не е останало — повтори Линг.
Ужасени, Ресиин и Диени не можеха да произнесат нито дума.
— А Лиети, Виенион, Синиян? — попита Линг. — Загинаха ли?
— Синиян излетя с крила заедно с мен, само че в друга посока — отговори щурманът. — А Виенион беше отишъл към голямата река. На кораба остана само Лиети. Казваше ми, че има намерение да провери подаването в централния двигател.
— От какво ли е станала експлозията? — Линг се замисли. — Трябва да намерим Синиян и Виенион — каза той.
— Ще ги потърся. — Вииниин си сложи крилата. — Не се приближавайте до мястото на кораба, излъчванията са още силни.
— Ще ви чакаме тук.
Щурманът се върна след един час. През цялото време тримата калистяни мълчаха. Мъката ги беше обзела така силно, че не можеха да говорят. Гибелта на другаря им и неизвестната участ на другите двама изместиха от съзнанието им мисълта, че звездолетът вече не съществува и че те самите се намират в твърде тежко положение.