Годините минаваха; детето порасна, стана девойка, но мечтите й за хората от другата планета все тъй я вълнуваха. Свикна да мисли за тях.
И тя стана астронавт, видя обитателите на Кетио, но те съвсем не бяха олицетворението на нейната мечта.
Наивните детски фантазии се смениха със знанията на възрастния човек. Диени вече не си представяше, че жителите от другата планетна система непременно трябва да бъдат копие на калистяните. Знаеше, че формите на живот са безкрайно разнообразни. Но нейна съкровена мечта си оставаше да види с очите си „човека от Миени“.
Нека дори това същество да не прилича съвсем на калистяните, но да бъде разумно, следователно сродно на тях.
И ето съвсем неочаквано мечтата й се сбъдна. „Човекът от Миени“ е пред нея и формите на тялото му съвсем не са чудновати, а най-обикновени. И бялото му лице е дори посвоему красиво.
„Какви чудни очи има! Сини като небето на Сетито. И как широко са отворени… А устните му са червени. Колко странно! Навярно са червени, защото кожата им е тънка и кръвта прозира.“
Тя си спомни как тези устни докоснаха ръката й. Бяха нежни и меки.
„Чуден обичай — да докосват с устни ръцете на жената! Моята ръка сигурно му се е сторила груба.“
Тя погледна ръката на Широков. Беше съвсем бяла, едва ли не прозрачна.
На Диени изведнаж й се дощя да докосне тази ръка с устните си. Кръвта й като гореща вълна нахлу към лицето; бузите й посивяха.
Тя нищо не знаеше за целувката. В калистянския език дори нямаше такава дума.
Широков усети погледа на Диени. Искаше му се тя да отмести очи и да престане да го гледа. Той навярно й изглежда изрод. Нали е свикнала лицата да са черни и с резки черти.
През тези години Широков и Синяев толкова бяха свикнали с калистяните, че вече не забелязваха разликата между себе си и тях. Но помнеха какви чудновати им се струваха калистяните в първите дни от тяхното пребиваване на Земята.
На тази девойка от Калисто (щом Диегон не знае за съществуването й, значи, Диени е съвсем млада) цветът на кожата му сигурно й се струва странен. Бяло лице, червени устни, сини очи — Широков за пръв път си помисли, че това разнообразие от багри може да прави неприятно впечатление.
„Е, какво пък! — реши той. — Нека гледа. Трябва да свиквам. На Калисто всички ще ни разглеждат.“
Той свъси вежди и без да обръща повече внимание на Диени, съсредоточено наблюдаваше процедурата.
Сийнг бавно въртеше малък диск върху корпуса на апарата — Широков знаеше, че така той усилва невидимия поток неутронни частици. Зеленият цвят на мястото на обгарянето постепенно потъмняваше и преминаваше във виолетов. Всичко продължи около час.
— Сега другия — рече Сийнг.
Същата процедура беше извършена над Виенион.
Върху поразените места наложиха дебел слой силно миришещ мехлем и ги бинтоваха. Двамата ранени все още спяха.
— Сега всичко е наред — каза Сийнг, като се изправяше. — Последните манипулации ще направим на звездолета.
Без да се бавят, тръгнаха към станцията. Всички поред носеха ранените.
Миенион и Диени вървяха напред и проправяха път, като унищожаваха препятствията с „лъчите“ на ултразвук.
Хищниците и птиците не се показваха. Само веднаж се чу някъде отдалече рев и вой на кетир.
Най-сетне излязоха от гората и пред тях се откри равнина, простираща се до хоризонта. Видяха станцията, издигаща се на нисък хълм, а вдясно от нея — бялото кълбо на космическия кораб.
Над кълбото летяха няколко души от екипажа, които чакаха да се покажат от гората другарите им. Щом ги забелязаха, четирима се насочиха към тях, бързо ги пресрещнаха и кацнаха пред тях на земята. Бяха долетели Диегон, Виениян, Ленийнг и Синяев.
Преди да поздрави съотечествениците си, Диегон попита Сийнг как са ранените.
— Вън от опасност са — отговори корабният лекар.
Диени веднага позна Диегон. Гледаше само него, без да забелязва дори Синяев, към когото насочиха вниманието си спътниците й.
В техния дом на Калисто на много места бяха поставени бюстове на Диегон, затова тя познаваше добре строгите и резки черти на лицето му. Сега той е пред нея, остарял, още по-строг, отколкото на портретите, но с познатото, родно лице.
Тя стоеше малко настрана от другите и Диегон първо поздрави Ресиин и Вииниин, а после се приближи към нея.
— Драго ми е да видя една млада представителка на нашата наука — любезно каза той, като я прегръщаше.