Линг взе дълга тръбичка с топче на единия край и металическо острие на другия. Топчето беше прозрачно и от него излизаше тънка гъвкава жица.
С острието Линг започна да чертае по диска начупените линии на биениетата. Няколко секунди те личаха по синята повърхност, после изчезваха. В топчето нещо пращеше и от време на време припламваше.
Всяка фраза предаваха по три пъти.
— „Космическият кораб — диктуваше Диегон — се завърна от Миени. Уловихме биениетата на Линг. Звездолетът се насочи към Сетито. Двамата ранени са спасени. Чакаме спасителната експедиция и с нея заедно ще излетим към Калисто. Членовете на нашия екипаж са здрави. Диегон.“
Широков ясно си представяше какво впечатление ще направи биениетограмата в родината на звездоплавателите. Виждаше колко много се вълнува Диегон, гласът му трепереше.
Калистяните не произнесоха нито дума и не помръднаха от мястото си през целите двадесет и пет минути от предаването до получаването на отговора от Калисто. И ето че бързо и нервно, както личеше по всичко, затрептяха линиите по екрана.
„Бързам да предам на всички радостната вест — казваше неизвестният оператор от станцията на Калисто. — Поздравяваме ви. Благодарим за спасяването на пострадалите.“
Текстът на биениетата мина по екрана само веднаж. Калистянинът, който я предаваше, явно толкова се вълнуваше, че забрави да я повтори и дори не каза името си.
Почти веднага екранът отново светна. Затрептяха линиите.
— „Екипажът на кораба четеше Линг — поздравява героите от вселената. Гесиян“. Това е името на командира на кораба, който ни идва на помощ — обясни той.
На спасителния кораб следяха за биениети от Сетито и „бяха чули“ разговора на Диегон с Калисто.
— „Разбрахме. Чакаме ви“ — отговори Линг.
Щом екранът угасна, веднага започна ново предаване от Калисто.
„Скъпи приятели — казваше се в биениетата. — Радвам се, че съм на станцията и мога пръв да ви поздравя със завръщането. Моля да предадете накратко: оправдаха ли се вашите предположения? Намерихте ли край Миени живот? Женсийнг“
Диегон отново погледна Миенион и се усмихна:
— Това трябваше да се очаква. Няма как, сега ще им кажем.
Широков разбра за какво се бяха споразумели безмълвно преди половин час Диегон и Миенион. Тогава те още не са искали да съобщават за хората от Земята.
— Предавайте! — решително каза Диегон. — „Скъпи приятелю! Предположенията ни напълно се потвърдиха. Край Миени намерихме населена планета. Обитателите й по всичко приличат на нас. Двама от тях дойдоха с нас, скоро ще ги видите. Прегръщам ви. Диегон“
След двадесет и пет минути дойде отговорът:
„Прегърнете вместо нас скъпите гости. Още с по-голямо нетърпение чакаме кораба ви. Женсийнг“
Почти същата биениетограма незабавно последва и от борда на спасителния кораб. От нея стана ясно, че Гесиян се надява да кацне на Сетито утре сутринта.
След това съобщение екранът повече не светна.
Наближаваше нощта. Всички освен Сийнг и Ресиин отидоха на кораба. Диени остана да дежури край леглото на ранените.
— И аз мога да остана — предложи Широков.
— Благодаря — отговори Сийнг, — но няма нужда. Ние тримата сме достатъчно. Вие сте уморен — починете си!
Гесиян
— Ние се отправихме на Калисто, за да видим бъдещето на нашата Земя — каза Синяев. — А по пътя видяхме нейното минало.
— Да, така е — съгласи се Широков. — Сетито може да се нарече миналото на Земята.
— И Релиос тук е също като Слънцето — продължи Синяев. — И небето е синьо. А гората прилича на картинка от учебниците, изобразяващи каменовъглената епоха. Такава е била планетата ни преди много милиони години. И по нея както тук са бродели гигантски бронтозаври и са летели птеродактили. И не е имало хора.
— На Калисто няма зелена трева — каза Широков.
Те седяха на „покрива“ на звездолета и се грееха на лъчите на високо издигналия се Релиос. И двамата се любуваха на природата на Сетито, на зелената гора, на тревата и небето. Всичко тук им напомняше природата на далечната родна Земя.
За калистяните Сетито беше студена планета, а за хората от Земята бе гореща. Широков дори свали ризата си.
— Хубаво е — каза той. — А на Калисто жегата ще ни измъчва.