Преди да се издигнат във въздуха, Диегон се обърна към Широков и Синяев:
— Ако срещнем гисели, веднага се спускайте на земята и лягайте. Ние ще отблъскваме нападението. А ако това се случи над гората, отдалечавайте се напред с пълна скорост. В никакъв случай не се намесвайте, каквото и да стане. Грижете се само за собствената си безопасност. — Като забеляза, че Широков иска да му възрази, Диегон добави много сериозно: — Калистяните са стотици милиони, а вие сте двама. Не забравяйте това.
— Добре — каза Широков. — Обещаваме.
— Обещаваме — повтори Синяев.
Те не можеха да не се съгласят с Диегон. Заслужаваше ли да прекарат толкова години на звездолета и в края на пътуването да излагат на риск резултатите от цялата си мисия? Достигнали планетната система на Релиос, Широков и Синяев вече нямаха право да разполагат със себе си. Тях нямаше кой да ги замести. Те принадлежаха не на себе си, а на земната и калистянската наука.
Двадесеткилометровият полет над гората мина благополучно. Само към края му, вече над полето, където беше станала катастрофата, видяха няколко гисели.
Широков и Синяев, както бяха обещали, веднага се спуснаха край гората и се скриха.
Хищните птици обаче не забелязаха хората. Отлетяха в друга посока и скоро изчезнаха.
Калистяните внимателно огледаха мястото, където бе стоял звездолетът. От него и от лагера не беше останало абсолютно нищо — една огромна яма с обгоряла пръст. Никаква останка, нито най-малко късче метал. Космическият кораб беше просто изчезнал.
— Тук нищо няма да изясним — каза Миенион. — Станала е анихилация, това е положително. Но защо и как — можем само да предполагаме.
Широков незабелязано наблюдаваше Линг. Според неговите разбирания командирът на загиналия кораб носеше отговорност за гибелта на звездолета и за смъртта на един от членовете на екипажа. В каква форма може да се изрази тази отговорност, щом на Калисто няма никакви следствени органи и съдебни учреждения, да не говорим за затвори или трудововъзпитателни лагери, никакъв апарат за наказване на виновните?
Лицето на Линг беше тъжно, но същата тъга се четеше по лицата и на другите. Те тъгуваха за загиналия калистянин, а не защото се чувствуваха виновни. Нима на Калисто провиненията остават ненаказани? Това вече не е свобода на личността, а анархия.
Гесиян се отдалечи малко от другите и Широков се възползува от това, за да му зададе въпросите си.
— Разбирам причината за вашето недоумение — отговори му Гесиян, като го изслуша. — Преди няколко века и у нас е имало онова, което вие наричате „съд“. Хора са съдили простъпките на другите хора. Сега гледаме на тези въпроси малко по-другояче. Най-добрият съдия на човека си е той самият. Присъдата на съвестта е най-страшна и безпощадна, много по-строга от присъдата на другите хора. Ние не знаем виновен ли е Линг, или не. Това той знае по-добре от нас. А ако е виновен, мене ми е много жал за него.
Той млъкна и замислено се загледа в далечината:
— Ще ви разкажа един случай, станал на Калисто преди шестдесет години. Това ще ви помогне да разберете нашия възглед. Чел съм за този случай. Тогава в бита ни току-що били навлезли олитите, летящи лодки — поясни той. — Още не били установени правила за движение във въздуха. И се случило така, че две олити се сблъскали. Единият калистянин останал жив, другият умрял. Никой не знаел по чия вина е станала катастрофата. Никой в нищо не обвинявал оцелелия. Той дори не познавал загиналия. Били съвсем чужди хора. Но ето че човекът се самоубил. Значи, е бил виновен и не е могъл да понесе това. Никакъв съд не би произнесъл такава присъда.
— Вие одобрявате ли постъпката му?
— Трудно е да се отговори на такъв въпрос. Самоубийството е извънредно рядко явление на Калисто. Ние не смятаме, че човек е автомат, но не му признаваме и правото доброволно да напуска живота. В известен смисъл това е малодушие. Но трудно е да си представим и как може да продължава да живее един човек, като знае, че е убил някого. Въпросът е много сложен.
— Навярно са се случвали и други катастрофи?
— Не, оттогава не е имало нито една. Нали са установени правила за движението във въздуха, как може да стават катастрофи?
Тези думи поразиха Широков, те бяха произнесени така, сякаш спазването на правилата за движение се подразбира от само себе си.