Синиян и Виенион все още се намираха в състояние на дълбок сън. Те нищо не знаеха за хората от Земята.
Екипажът на бялото кълбо се събра в централния пост и през екраните наблюдаваше старта.
Бледозеленият „сандък“ неусетно се откъсна от земята и се издигна отвесно на височина около един километър. За миг застана неподвижно, рязко очертаващ се на фона на вече потъмнялото небе, после със стремителна бързина се стрелна и изчезна. Никаква следа от полета му не остана във въздуха.
Диегон изчакваше.
След пет минути светна екранът и Биеси съобщи, че корабът й се намира извън пределите на атмосферата.
— Виели! — каза Диегон.
Тази дума, която Широков беше чул от Ленийнг много отдавна, в оня далечен ден, когато калистяните излязоха от кълбото, и която тогава той схвана като „по-смело“, значеше „напред“.
Калистяните бързо отидоха по местата си, където трябваше да се намират при старт. Широков, Синяев, Гесиян и Диени останаха при Диегон.
Двамата приятели с тъга гледаха зеления пейзаж около кораба. Обзе ги чувство, подобно на онова, което изпитваха при старта от Земята. Ще мине много време, докато отново видят тъй познатата и родна картина. Очакваха ги червените, жълтите и оранжевите багри на Кетио и Калисто.
Повтори се същото, което стана при старта от Земята. Облаци прах, смесени с изскубната трева, закриха екраните като плътна стена. Сред такъв облак звездолетът плавно се издигна. Двигателите работеха безшумно и това създаваше илюзия, че работата им е лека. Чудовищната сила, откъснала от земята исполинския кораб, не се чувствуваше.
След няколко минути облакът, образуван при старта, остана ниско долу.
Звездолетът се издигаше все по-бързо и по-бързо. Небето постепенно потъмняваше. Изчезна нежната синева, тънка мъгла скри повърхността на Сетито с нейните гори, равнини, реки и „изкопаеми“ стопани — гигантските кетири и уродливите гисели, и още много други представители на животинския свят, които не можаха да видят.
Не мина много време и познатата картина на звездния свят обкръжи кораба.
Диегон увеличи ускорението, за да настигне Биеси. След два часа видяха на екрана бързо летящата точка, блеснала от лъчите на Релиос; и скоро двата кораба вече летяха успоредно на няколко километра един от друг.
— Колко време ще продължи ускорението? — попита Синяев.
— Деветдесет и два часа ще летим с ускорение и още толкова със забавяне — отговори му Диегон. — Безтегловно състояние няма да има. Ако ви е домъчняло за него — пошегува се той, — трябва да потърпите до обратния рейс към Земята.
— Не се ли страхувате, че в празното пространство двата кораба ще се притеглят?
— Страхувах се — отговори му Диегон. — Но Биеси каза, че такава опасност не ни застрашава.
— Ах, да! — каза Синяев. — Забравих, че корабът им е обкръжен с антигравитационно поле.
Все по-бързо се носеха напред огромното кълбо и малкият му спътник. След тридесет и два часа те щяха да се разделят в пространството и всеки ще се насочи към своята цел.
Далеко назад блещукаше зеленикавият диск на Сетито, който ставаше все по-малък и по-малък.
Пред тях беше Кетио — последната спирка пред дългоочаквания финал.
Четвърта част
Калистяни
Първа глава
Калисто
Горещият ослепителен блясък от лъчите на Релиос пронизваше въздуха над огромна равнина с оранжевочервена трева. Безоблачното небе сияеше бледожълто. От белите стени на сградите лъхаше зной. За земен човек би било трудно да ги гледа — толкова ярко отразяваха те бялата светлина на Релиос. Но тесните, пропускащи малко светлина очи на калистяните бяха свикнали с този блясък.
Зад сградите се бе ширнал необятният син простор на океана. Не подухваше никакъв ветрец и океанът приличаше на огромно огледало, толкова неподвижна и гладка беше безкрайната му повърхност.