Близо до брега, почти до самия кей, иззидан от червен камък, бе спрял плавателен съд. Дългият му и тесен корпус, боядисан сребристо, беше покрит отгоре с прозрачен похлупак, през който се виждаше палуба без никакви надстройки. В плавателния съд имаше неколцина калистяни с леки, почти прозрачни дрехи; те се взираха напрегнато в морето.
Натам бяха устремени и погледите на калистяните, застанали пред входа на голямата сграда, предназначението на която се отгатваше по огромните пръстени, поставени сякаш един в друг — това беше биениетостанцията. В нея се влизаше през широка арка. Фронтонът й, направен от материал, подобен на мрамор, беше украсен отстрани с две скулптурни групи от по шест фигури, в които всеки лесно можеше да познае екипажа на звездолета, отлетял към далечната Миени. Строгото лице на Диегон се открояваше в скулптурната група отляво на входа. А отдясно — лицето на Миенион, на което художникът бе успял да придаде характерния за старшия инженер на кораба спокоен израз.
Скулптурните фигури бяха издялани от черен камък, а строгите пестеливи линии на рисунъка създаваха впечатление, че цялата група всеки миг може да се откъсне от постамента и да се устреми нагоре.
Над главите на статуите, високо във въздуха, на дълги и прозрачни стрели висяха две бели кълба. Дори при дневния блясък те слабо светеха отвътре. Сякаш именно към тях, като към символи на небесни тела, се стремяха фигурите на Диегон и спътниците му.
Сградата беше много висока, но имаше само един етаж. Огромните прозорци нямаха нито рамки, нито стъкла. Фронтонът на арката със скулптурните фигури и ниската вита оградка по края на плоския покрив бяха единствената й архитектурна украса.
Пръстените на биениетостанцията искряха в блясъка на Релиос, сякаш бяха от кристал, и изглеждаха почти нереални.
Пред арката стояха шестима калистяни — доста възрастни, с набръчкани лица и прошарени коси. Само на един от тях косите не бяха още побелели. Петимата бяха облечени съвсем леко — с панталони, подобни на клин, и с прозрачни разноцветни ризи. Единият — висок старец, беше облечен много по-топло с костюм от плътна материя с кожа на яката. Той се подпираше на дебел бастун.
И шестимата гледаха към изпълненото с блясък небе.
Като разтопено и до бяло нажежено злато се бе ширнала бездънната му дълбочина. Сякаш от доменна пещ върху Калисто се лееше жарката светлина на Релиос, увиснал сред небето като снежнобяло кълбо. От равнината и небето, от тревата и стените на сградата — отвсякъде лъхаше зной, но калистяните не го усещаха.
Високият старец изви главата си и се обърна към калистянина, застанал до него.
— Ако Диегон е пресметнал точно, звездолетът трябва вече да се появи.
— Как може да не е пресметнал точно?
Старецът се усмихна.
— Вие не допускате, че баща ви може да сгреши, нали?
— А нима вие, Женсийнг, допускате такова нещо? — вместо да му отговори, го попита Виег Диегон. — Баща ми винаги е бил точен. Той съобщи, че ще долетят в определеното време, значи, така ще бъде.
Изведнаж той се наведе напред и протегна ръка.
— Ето ги!
Какво можеше да види в разкалѐното, блеснало от безброй искрящи точки небе?…
Но, изглежда, не само той го беше видял.
— Летят, летят! — разнесоха се развълнувани гласове.
Далече-далече, на самия хоризонт, като ярка звезда блестеше приближаващият се междузвезден кораб.
Върху покрива на сградата настъпи оживление. Няколко калистяни припряно се суетяха край малък апарат.
— Готови ли сте? — викна им Женсийнг.
— Готови сме! — отговориха му оттам.
Гигантското кълбо бавно се приближаваше. В бялата светлина на Релиос изчезна синкавият му оттенък, който така добре личеше на Земята, и звездолетът изглеждаше ослепително бял.
— Преди единадесет години — каза Женсийнг — дванадесет герои отлетяха от Калисто. Малцина вярваха в техния успех. И ето че се връщат, връщат се победители. Сега ние сме свидетели на едно от най-забележителните събития в историята на нашата планета.
Звездолетът се спускаше.
И ето бялото кълбо докосна земята и застина неподвижно.
— Те кацнаха на същото място, където корабът стоеше преди единадесет години — каза Виег Диегон.
Цели три земни месеца, а не петдесет дни бяха прекарали на Кетио звездоплавателите.
На тази планета, отдалечена от Релиос осемдесет милиона километра повече, отколкото Калисто, Широков напълно оцени предвидливостта на калистянските учени. И той, и Синяев първите седмици се чувствуваха много зле. Макар не тъй горещи като на Калисто, и тук лъчите на Релиос-Сириус бяха твърде жарки за хората, привикнали с климата на северните области на земното кълбо. По пладне температурата на въздуха достигаше шестдесет градуса по Целзий, въпреки че звездолетът не беше кацнал на екватора, а в умерения пояс на планетата.