Като спомен от Кетио на челото на Широков личеше малък белег, но според думите на Сийнг той скоро щеше да изчезне.
Настъпи най-сетне денят, в който щяха да отлетят от Кетио. Двамата приятели без тъга се разделиха с планетата. Тя никак не приличаше на Земята, а те предпочитаха да гледат оранжевочервената растителност на Калисто.
— На Сетито видяхме далечното минало на нашата родина — каза Синяев. — И Кетио е минало, но по-близко. Сега ни предстои да видим бъдещето. Какво ли ще бъде то?
— Няма съмнение, че ще е прекрасно — отговори Широков.
Рано сутринта, когато наоколо едва бе почнала да се разсейва нощната тъма, прогонвана от лъчите на току-що изгряващия Релиос, бялото кълбо бавно се издигна над равнината на Кетио.
Започна последният и най-кратък полет. До Калисто щяха да летят само пет земни денонощия.
И ето зад прозрачните екрани се разгърна панорамата на дългоочакваната планета.
От всички страни чак до хоризонта се простираше океан. Един оранжевочервен остров като ярко петно се открояваше върху тъмносинята му повърхност. Виждаха се тъничките нишки на пръстените на биениетостанцията и дребни бели точици — няколкото здания.
Целият екипаж беше в помещението на централния пост. Диегон седеше пред таблото за управление, другите се трупаха при „прозорците“.
Развълнувани и измъчвани от нетърпение, калистяните не сваляха очи от родната гледка. Дълги години бяха чакали тази минута и ето най-сетне тя настъпи. Назад останаха безкрайните простори на вселената, черната безвъздушна бездна. Звездолетът летеше в атмосферата на Калисто. Още малко и ще стъпят на планетата, ще вдъхнат родния въздух, ще прегърнат близките си. Струваше им се, че корабът едва-едва се движи и всяка минута насочваха нетърпеливи погледи към Диегон, сякаш го молеха да увеличи скоростта.
Широков и Синяев стояха прегърнати пред екрана. Те мълчаха, разбираха се без думи. Целта, за постигането на която дадоха толкова години от живота си, беше пред тях.
Калисто! Към нея се стремяха те, оставили на Земята всичко скъпо. За нея, за да видят бъдещето на своята Земя, се бяха съгласили да прекарат мъчителните години на звездолета. За нови знания, за полза на цялото човечество извършиха те дългото и тежко пътуване.
И ето Калисто е пред тях.
Очакваха ги три години тежка и напрегната работа.
Широков и Синяев бяха почивали повече, отколкото е нужно. Изпълваше ги енергия и желание да работят. И само нейде дълбоко в съзнанието им се таеше смътна тревога, предизвикана от опасенията на Гесиян. Те я отпъждаха, но тя упорито се връщаше, отравяше радостта от постигането на целта и будеше сега вече безполезни размисли.
С прямотата, присъща на калистяните, Гесиян не се опитваше да ги успокоява и открито им казваше, че според него отиването им на Калисто е преждевременно.
— Трябваше няколко месеца да прекарате на Сетито и най-малко година на Кетио. Още по-добре щеше да бъде да сте преминали съответната подготовка у вас, на Земята. И едва тогава да летите за Калисто. Направеното от нас не е достатъчно. Не мога да ви гарантирам, че в най-близко време няма да се наложи да се върнете на Сетито.
Като лекар, Широков много добре разбираше колко основателни са опасенията на Гесиян. Вече се беше убедил, че Релиос не е Слънцето. Лъчите му притежават други свойства, носеха в себе си много повече енергия. Те явно действуваха на организма другояче, не като лъчите на Слънцето.
— Е, какво пък! — казваше Синяев. — Ако Гесиян излезе прав, ще се върнем на Сетито, а после отново ще идем на Калисто. Трябва на всяка цена да изпълним задачата, която са ни поставили.
Първата, наистина не много съществена и отдавна предвидена разлика между Релиос и Слънцето те усетиха още на Кетио. Двамата земни хора трябваше да сложат очила със затъмнени стъкла. Широко отворените им очи не можеха да понасят ослепително ярката бяла светлина на Релиос. И трите години, които щяха да прекарат на Калисто, те трябваше да гледат света през тези стъкла. Очилата обаче бяха такива, че разнообразието на багрите и оттенъците не се губеше, само се смекчаваше, ставаше също като на земните багри и оттенъци. Те виждаха околните предмети такива, каквито ги виждаха калистяните с незащитени очи.
Звездолетът бавно се спускаше все по-ниско и по-ниско.
С жадно любопитство двамата приятели се взираха в оранжевия остров. Но нито на острова, нито около него забелязваха нещо, което да показва, че обитателите на планетата се готвят да посрещнат завръщащия се звездолет. А добре знаеха, че през всичките тези години калистяните с нетърпение са очаквали Диегон и неговите спътници, пък сега, когато вече са узнали, че на кораба има и двама човека от друг свят, тяхното нетърпение се е увеличило многократно.