Впечатлението им обаче беше погрешно. Ефектът от връщането на звездолета бе огромен, а тяхното присъствие само подчертаваше успеха на рейса.
Диегон и другарите му никак не изглеждаха обидени.
— Вие още сега трябва да кажете няколко думи пред калистяните — рече Женсийнг. — Цялата планета е развълнувана от вашето долитане. Сигурен съм, че на нощната половина на Калисто никой не спи.
— Готови сме — каза Диегон от името на всички.
— На покрива на станцията е поставена биенитеси.
— Какво е поставено? — попита Диегон, явно учуден.
— Забравих, че биенитесите са нещо ново — отговори му Женсийнг. — Това е разновидност на биениетата.
— Какво значи „теси“?
— Дълго трябва да се обяснява. Нека отложим за друг път.
— Добре — съгласи се Диегон. — Знаем, че на Калисто ни очакват много нови неща.
Думата „биени“, преведена, значеше предаване, а „ета“ — вълна. Следователно „биениета“ значеше предаване по вълна. Биенитеси можеше да се възприеме като предаване по „теси“, но не само Широков и Синяев, а и калистяните, завърнали се от Земята, не знаеха какво значи тази дума. Очевидно тя беше съвсем нова.
Синяев си спомни, че чу подобна дума от Биеси, когато му обясняваше устройството на своя кораб. Но тогава той не я попита какво значи.
— Да вървим! — каза Диегон. — Надяваме се — обърна се той към земните хора, — че и вие ще се съгласите да кажете няколко думи на калистяните.
— Разбира се — отговори Широков.
— Помниш ли — попита го Синяев на руски — как Бияинин говори пред микрофона на петнадесети август?
— На Земята! — В гласа на Широков трепна тъга.
— Тогава аз мислех — също на руски каза застаналият до тях Бияинин, — че вашето „радио“ е нещо като нашата биениета и смятах, че всички жители на Земята ме виждат, затова много се учудвах, че „биениетата“ е толкова малка.
Шегата на Бияинин разсея тъжното настроение, което за минута бе обзело двамата приятели. Земята беше далече; едва след три години ще полетят натам. Не беше време да тъгуват за нея.
— Сядайте! — каза Женсийнг.
Широков се обърна и трепна от изненада. Не по-малко учудени бяха и другите.
„Лодката“ пред тях висеше във въздуха.
Беше напълно ясно, че не я поддържа реактивна сила, а нещо друго.
Голямо насекомо, приличащо на паяк, пропълзя под летателния апарат на дългите си членести крачета. Значи, въздухът под „лодката“ е спокоен.
Широков по навик погледна Миенион, очаквайки обяснения. Но инженерът гледаше необикновения апарат с не по-малко учудване от другите.
— Обяснете ни, моля ви се, какво е това? — каза Ниянийнг. — Какъв е принципът?
Целият екипаж на звездолета се обърна към Женсийнг.
Вместо него обаче съвсем неочаквано за Широков отговори Синяев.
— Антигравитация — каза той. — Същият принцип, както и на корабите за вътрешни рейсове.
— Съвсем вярно — потвърди Женсийнг. — Сигурно вие на Земята сте добре запознати с антигравитацията? — попита той.
— Теоретично — усмихна се Синяев. — Практическо приложение още нямаме.
— Това е последното постижение на нашата техника. Олити — Женсийнг посочи лодката — има навсякъде. Вие много пъти ще ги срещате.
— Да отложим запознаването — каза Диегон. — Но думата „олити“ не е нова.
— Името остана предишното. Променен е само принципът. И то не на всички олити. Много от тях още са със старата конструкция.
Широков и Синяев първи влязоха в лодката. След тях се качиха Женсийнг, Диегон и Бияинин.
Когато някой стъпеше на борда, олитата леко се поклащаше, сякаш се намираше върху водите на невидимо езеро.
Миенион внимателно наблюдаваше качването на пътниците.
— Теглото на олитата се увеличи — каза той. — Защо това не влияе на положението й?
— Силата на антигравитационното поле се изменя автоматично — отговори му Женсийнг. — Ние скоро ще се върнем.
Прозрачният похлупак се спусна.
Широков и Синяев много се вълнуваха. От този момент започваше животът им на Калисто. Отсега нататък на всяка крачка ги очакваха изненади и загадки, неизвестна обстановка, чужд бит. „Автомобилът“, неподчиняващ се на законите на притеглянето, беше първо звено от дългата верига, която щяха да наблюдават в продължение на цели три години по земно пресмятане.