Олитата в три рейса откара всички на пристанището.
Всъщност това не беше пристанище, а просто кей. Една огромна площадка, построена от червени каменни плочи, нещо средно между гранит и мрамор, лъскави като огледало. Всяка плоча беше най-малко двадесет квадратни метра.
Щом калистяните и гостите им излязоха на кея, корабът, спрял на петдесет метра от брега, ги поздрави с протяжен, странно звънтящ звук. Въпреки голямата мощност на „сирената“ той не беше неприятен за слуха и притежаваше някаква своеобразна мекота.
— Мислех, че на Калисто няма сирени — каза Широков. — Нали те създават шум.
— Доскоро сирените бяха необходими при мореплаването — отговори му Гесиян. — Калисто е гореща планета и на нея често падат гъсти мъгли. Сега, разбира се, сирените не са вече нужни. Но морската традиция се е запазила.
Корабът се приближи.
Двамата приятели знаеха много неща за Калисто. Годините на полета не бяха минали за тях без полза. Те прочетоха всички книги, които имаше на звездолета, а и много неща научиха от разговорите с членовете на екипажа. Планетата вече не беше за тях загадъчна и непозната, но да четеш, е едно, а да се запознаеш непосредствено, е съвсем друго. И въпреки че бяха виждали такива кораби на рисунките и снимките, те с огромен интерес разглеждаха странния плавателен съд.
Той беше малък и много тесен. Ширината на палубата му не надминаваше четири метра. Нямаше нито мачти, нито комини. Корпусът му беше от сребрист метал и почти не се подаваше над водата. Цялата горна надводна част бе покрита с прозрачен похлупак със светлосинкав оттенък. Бордовете бяха съвсем ниски и затова изглеждаше, че по водата плува огромна стъклена лодка, обърната с кила нагоре.
Кеят беше значително по-нависоко от борда на кораба и хората, застанали там, гледаха кораба отгоре. Първото впечатление беше, че няма никакви палубни надстройки. А палубата представлявате гладка, тъмно оцветена повърхност, без никакъв ръб, сякаш беше покрита с линолеум. На три места се виждаха малки зелени кръгове.
Екипажът на кораба се състоеше от осем души. Моряците бяха облечени твърде своеобразно в костюми, каквито земните хора не бяха виждали досега. Панталоните им бяха къси до коленете, а мрежестите им фланелки — без ръкави. И панталоните им, и фланелките бяха светлосиви. Като всички калистяни, и те не носеха шапки.
— Същински деца — каза Синяев.
Наистина чудноватата униформа на моряците приличаше на лятно детско облекло. Отдалеч изглеждаше, като че ли на палубата са застанали черни момчета по гащета и фланелки.
— На този прозрачен похлупак не виждам никакъв отвор, през който да проникнем в кораба — каза Широков. — Или пък похлупакът се вдига като на олитата?
— Вгледайте се по-внимателно — отговори му Гесиян. — Входът е точно пред вас.
— Аз го виждам — каза Синяев.
Като се взря по-добре в повърхността на „стъклото“, и Широков забеляза тънка синя линия. Почти невидима на светлосиния фон, тя започваше от борда нагоре, извиваше се на дъга и отново се спускаше до борда, сякаш някой с тънка четка бе нарисувал арка.
В момента, когато Широков забеляза „вратата“, тя се дръпна навътре и се плъзна встрани. Образува се отвор. Край него се събраха осемте члена на екипажа.
Широков и Синяев очакваха, че от кораба ще прехвърлят до брега трап или някаква стълба, но стана нещо, което те съвсем не очакваха.
Каменната плоча, която изглеждаше така здраво и завинаги зазидана в кея, се помести и заедно с тях се спусна надолу. Кой и как бе привел в действие механизма на този оригинален подемник, те не забелязаха.
Входът към кораба се оказа точно пред тях, на същото равнище, и трябваше да направят само една крачка, за да стъпят на палубата.
Един от моряците излезе напред.
— Хората от Земята — каза той — са желани гости на кораба. Драго ни е да ви приемем. Моля, заповядайте.
Широков и Синяев трябваше първи да стъпят на борда на кораба. На Широков пак му мина през ума, че тяхното присъствие не е изгодно за Диегон и другите звездоплаватели — на тях почти не им обръщаха внимание; вниманието всецяло бе съсредоточено върху него и Синяев.
За тяхно учудване екипажът на кораба посрещна гостите твърде сдържано. Никой не се опита да ги прегърне. Моряците ги поздравяваха само с жест. Това беше резултат от няколкото думи, които Женсийнг каза така, че те не ги чуха. Още на звездолета Диегон беше изказал опасение, че едно прекалено възторжено посрещане може в края на краищата да бъде уморително за хората от Земята.