Съвсем наблизо видяха плъзгащи се сенки, навярно бяха морски животни, но не можеха да ги разгледат.
Корабът се спускаше все по-дълбоко и мракът постепенно се сгъстяваше. Тънкият похлупак сякаш се разтопи във водата и стана невидим. На хората им се струваше, че между тях и бездната на океана няма никаква преграда.
— Защо не запалят прожектори? — попита Синяев. — Или тук няма?
— Разбира се, че има — отговори му Диегон, който стоеше до него на носа на кораба заедно с другите калистяни освен командира. — Но по традиция се приближаваме към паметника без светлина. Нищо не бива да нарушава покоя на това място.
— Интересно — каза Синяев. — Изглежда, че вие имате твърде много традиции. Тази е вече втора.
— А каква беше първата? — попита Широков.
— Ами че сирената на кораба. Не помниш ли какво ни разказа Гесиян на острова?
— Калистяните почитат паметта на предците си — каза Диегон. — Традициите ни свързват с тях.
Корабът се спускаше много бавно.
„Колко жалко, че не можем да разгледаме водните обитатели“ — помисли си Широков.
Беше ясно, че скоростта на потопяването напълно зависи от калистяните. Навярно и това бе една от традициите им. В бавното приближаване към загадъчния паметник имаше нещо тържествено.
Минаха десетина минути и светлината съвсем изчезна. Настана непрогледен мрак.
— Гледайте! — каза Диегон и Широков почувствува, че калистянинът протегна в тъмното ръката си.
Пред тях, дълбоко долу се показа смътно различим светещ облак. Не можеше да се определи какъв е източникът на тази светлина, но светлината като че ли беше електрическа. Сякаш в дълбината на океана горяха мощни лампи, осветявайки нещо, засега още невидимо.
Раздаде се гласът на Бияинин. Говореше на руски:
— Векове наред на Калисто господствували гнет, насилие и безправие. Трудещото се население, както на Земята, се борило срещу господарите за права и за по-добър живот. Многото въстания били жестоко потушавани. Преди петстотин години — по земно пресмятане — избухнало най-голямото, решаващо и последно въстание. Това било вече гражданска война, кръвопролитна, но кратка. Класата на господарите била заличена от лицето на планетата. Започнала епохата на свободно развитие на обществото. През време на войната господарите заловили двеста и десет най-видни революционери. Натоварили ги на един кораб и ги откарали сред океана. По онова време имало търговски кораби. Този кораб носел името „Диеси“. То съответствува на думата „Надежда“. На сто двадесет и третия ден от 2137 година на това място на океана, където се намираме сега, „Диеси“ бил потопен заедно с хората.
— Ще видим паметник на „Диеси“? — попита Широков.
— Не, тук е самият кораб. Калистяните са запазили историческия кораб. Но сега той не се нарича „Диеси“. На борда му е написано друго име.
— Какво?
— „Релиос Витини“.
— „Слънце на свободата“ — преведе Синяев. — Много красиво име.
— Гибелта на двеста и десетте най-добри синове на народа станала причина цялото население с изключение на господарите да премине на страната на въстаналите.
И войната завършила. Двеста и десетте били последните жертви.
Корабът все така бавно се приближаваше към сияещия облак, който ставаше все по-ярък. Когато стигна до целта и увисна неподвижно на триста и четиридесет метра над дъното, хората видяха поразителна гледка.
Под седемстотинметровия слой вода в правилен кръг на равно разстояние една от друга се извисяваха двадесет и две високи мачти. На всяка от тях висяха по две кълба, които изпускаха силна светлина. Виждаше се и най-малката подробност по дъното. То сякаш беше старателно почистено — нямаше нито камъни, нито растения — гладка, плоска равнина.
В средата на осветения кръг се виждаше дълъг кораб, вишнев на цвят, затънал в дъното до ватерлинията. По него не личаха никакви повреди, изглеждаше, като че ли току-що е спуснат от стапела на корабостроителния завод. На късата му предна мачта „се развяваше“ зелено знаме. Не на кърмата, както на земните кораби, а в средата на корпуса му със зелени букви блестеше гордото име на кораба „Релиос Витини“.
На дъното на океана той стоеше съвсем правилно и със своето някак странно вкаменено знаме изглеждаше толкова „жив“, че отсъствието на хора по палубата му беше някак неестествено. Неволно възникваше представата, че под кораба не е дъно, а водна повърхност, че ей сега той ще потегли и на палубата му ще се появят хора.