— За кого са предназначени тези кабини? — попита Синяев.
— За онези, които по някакви причини не могат да седят на откритите места — отговори Сийнг. — Например за болни.
— Значи, за да се ползуват от тези места, трябва свидетелство от лекар.
— Не, защо? Онзи, който е неразположен, моли да му се запази място в кабина — не разбра въпроса му Сийнг. — Ако има нужда от лекар, човек си седи вкъщи.
Широков седна почти до задната стена, под сянката на навеса. Но и оттук целият велд се виждаше като на длан.
Той приличаше на земните стадиони, но нито за минута не можеше да се забрави, че не е строен на Земята. Всичко беше съвсем друго, всичко носеше отпечатък на чужда за земните хора архитектура. Велдът не беше построен нито от камък, нито от метал, нито от дърво, нито от пластмаса. А бе пак от онзи чуден материал, който изглеждаше прозрачен и блестящ, но не е прозрачен, нито матов. Никъде нямаше слънчеви отблясъци, ярката светлина на Релиос не се отразяваше нито от гладките степи, нито от полираните панели, които сякаш поглъщаха лъчите му в прозрачната си дълбочина. Неволно ти се струваше, че всичко наоколо трябва да бъде нажежено, но стените и преградите бяха хладни при пипане.
Велдът имаше овална форма. Заобикаляше го навярно лекоатлетическа писта, странно бяла на цвят, сякаш постлана с трамбован сняг. В средата беше игрището, но то не беше правоъгълно, а елипсовидно, обрасло с яркооранжева трева.
Не се наложи да чакат дълго.
Раздаде се звънлив удар, който проехтя три пъти.
От четирите страни на игрището изтичаха отборите. Младежи и девойки. Групите бяха големи, във всяка имаше около тридесет души, облечени в плътно прилепнали по тялото костюми — бели, зелени, розови и светлосини. Всяка група изнесе по четири съответно оцветени големи обръча. Събраха се на средата, размениха обръчите си и се пръснаха по края на тревната площ.
Широков видя как излязоха отборите, успя да ги разгледа, но внезапно почувствува, че от сърцето към главата му нахлу студена вълна. Стадионът потъмня пред очите му и някак странно се люшна.
Спътниците му, които седяха пред него, се превърнаха в мъгливи петна…
Предупреждението
Широков отвори очи и веднага му мина мисълта, че този пристъп бе по-силен от предишните и че трябва още сега да каже на Гесиян, но не видя нито Гесиян, нито стадиона.
Лежеше в стаята си. Прозорците бяха покрити с тъмносиня завеса. Стаята бе осветена от слабо сияние, излъчващо се от тавана, и в нея беше сумрачно.
„Полетът с олитата… велдът… Диени с бялата рокля… — помисли си той. — Нима всичко това е било сън?“
Той погледна дивана насреща, мислеше, че ще види приятеля си, но Синяев не беше там. Нямаше го, а дори и леглото му не бе постлано. А той самият лежеше съблечен под лека завивка.
„Нещо лошо се е случило — помисли си той. — Какво ли е сега — ден или нощ?“
Обърна глава към прозореца и неочаквано видя Синяев, който седеше облечен в креслото. До него, в другото кресло, седеше Диени.
— Георгий! — тихо го повика Широков.
Синяев и Диени скочиха, щом чуха гласа му.
— Най-после! — възкликна Синяев. — Диени, повикайте Гесиян.
Девойката бързо излезе от стаята.
— Какво се е случило с мене?
— Нещо лошо. Изпадна в безсъзнание на стадиона.
— Отдавна ли?
— Около обед. Нима не помниш? А сега минава полунощ.
— И ти не спиш заради мене?
— Какво говориш, Петя! Как мога да спя? Тук са всичките ни приятели, членовете на екипажа от звездолета, Диени с баща си, Гесиян, Биеси, Женсийнг, Зивиен и много други. Припадъкът ти разтревожи цялата Калисто. Как се чувствуваш?
Широков не успя да му отговори. В стаята влязоха Гесиян, Сийнг и един непознат калистянин с дълбоки бръчки по лицето.
— Това е един прочут лекар — успя да прошепне Синяев на ухото на Широков. — Казва се Бийнг. Повикаха го от другия материк на Калисто.
Тримата лекари се приближиха до Широков. Сийнг седна на края на леглото. Гесиян учтиво премести едно кресло за Бийнг, а сам остана прав до главата на Широков.
— Много ни изплашихте вие, Петя — каза Сийнг, сякаш не знаеше откъде да почне разговора. — Как се чувствувате сега?