— Я погледнете Семьон Борисович — каза Куприянов.
— Отдавна забелязах — отвърна Козловски.
Той се обърна и изведнаж срещна погледа на Дюпон, устремен към него. Англичанинът моментално се извърна, но Козловски можеше да се закълне, че кореспондентът е слушал разговора им.
Със стария астроном наистина ставаше нещо нередно. Той гневно се въсеше, мърмореше и с две ръце приглаждаше брадата си, което при него винаги беше признак на вълнение.
Куприянов покани гостите да седнат в колите.
Козловски внимателно наблюдаваше Щерн. Той видя как астрономът се запъти към едната кола, но се отказа и седна в другата. В колата, с която не пожела да пътува, бяха Куприянов, О’Кели, Матисен и Ю Син-чжоу.
„Така! — помисли си Козловски. — Това е интересно.“
Той влезе в кабинета на началника на аерогарата.
След две минути там се отби и един от пристигналите московски кореспонденти.
— Вие ли сте другарят Козловски? — попита той.
— Да. Ето паспорта ми. А вие сте полковник Артемиев?
— Тъй вярно. Разрешете да ви представя картата си.
Козловски прочете документа.
— Вървете! — каза той. — Не бива да ни виждат заедно.
Полковникът се обърна и излезе.
Докато чакаше да се върнат колите, Козловски крачеше из кабинета от вратата до прозореца и обратно. Походката му беше малко по-припряна от обикновено.
„И така — мислеше си той, — борбата започна. Кой ли е главният враг? Някой от учените? Едва ли. Те са твърде известни. Някой от секретарите им? Едва ли е и между тях. Значи, кореспондентите. Но кой? Ако е Дюпон — изборът е несполучлив. Той е твърде неопитен. Веднага го улових, че подслушва, издаде се, че знае руски. Дори ако той е враг, то е враг номер две, а не враг номер едно. Кой ли е главният? Браунъл, Лемарж или Хелбах? Ю Син-чжоу е вън от подозренията. Той е стар член на партията, участвувал е в гражданската война в Китай, ползува се с доверие. Значи, цялото си внимание трябва да съсредоточим върху тримата кореспонденти. И особено върху Браунъл.“
Всичко на пръв поглед беше ясно, но някакво смътно безпокойство не напускаше Козловски. Той се мъчеше да разбере какво го тревожи и изведнаж се сети — Щерн.
„Какво означава неговото държане? Защо се развълнува толкова? Защо не седна в колата, в която искаше да седне най-напред? Такъв умен човек няма да се вълнува без сериозна причина. Кой беше в колата? Куприянов. Не влиза в сметката! Ю Син-чжоу? Не влиза в сметката! О’Кели и Матисен… Да, причината се крие в един от тях. Още днес трябва да поговоря с Щерн.“
През целия ден обаче Козловски просто не успя да изпълни намерението си. Старият академик нито за минута не оставаше сам. Няколко пъти секретарят на обкома забеляза, че Щерн отново започва да се вълнува. Това винаги ставаше в присъствието на чуждестранните учени и Козловски окончателно се убеди, че именно един от тях е причината за това необяснимо вълнение. Но кой и защо? Това оставаше тайна.
От три дни Козловски окончателно се бе прехвърлил в лагера; обясни, че е в отпуск и иска да го прекара тук. Всички се зарадваха. Членовете на експедицията с удоволствие го приеха в своя колектив, той редовно присъствуваше на всички съвещания и дейно им помагаше в подготовката на предстоящата работа. Той не бе учен, но притежаваше организаторски талант и силно развит практически усет, какъвто липсваше на мнозина от професорите и академиците. Всички признаваха, че без него нямаше да съобразят много неща.
В действителност той живееше в лагера по нареждане на ЦК на партията, но смяташе, че няма защо да обявява това. Версията, че е в отпуск, у никого не пораждаше съмнение. Бе напълно естествено, че един човек, толкова много направил по посрещането на кораба, иска докрай да присъствува тук. Никой не подозираше, че може да има друга, много по-сериозна причина.
Той се настани в малка палатка, в която спеше сам; тя бе опъната в центъра на военния лагер, до палатката на Черепанов. „По-близо до масите“ — казваше той. Това място имаше предимството, че наблизо стоеше на пост часовият при знамето и следователно никой не можеше да се приближи незабелязан.
В деня, в който пристигнаха чужденците, Козловски се прибра рано в палатката си. Седна до масата, написа няколко писма и си легна, без да се съблича.
Той чакаше.
„Ако предположенията ми са правилни — мислеше си той — Щерн непременно ще дойде при мен.“