— Това е невъзможно — рече Неверов, когато застаналият до него Куприянов изказа тези мисли. — Ще излязат!
Председателят на Академията на науките, началникът на експедицията и Козловски бяха застанали отделно, малко по-напред от другите.
Минутите течаха и вълнението все повече нарастваше. Хората не сваляха очи от кораба. Не усещаха горещината, бяха готови да чакат безкрай. Времето бе спряло за тях.
Не се наложи обаче да чакат дълго.
Навярно и екипажът на космическия кораб нямаше вече търпение и чакаше кога ще бъдат привършени приготовленията.
Гостите от другата планета, както и хората, се бяха приготвили за срещата и бяха изработили свой церемониал.
Опасенията, че те няма да разберат смисъла на онова, което се вършеше край кораба, се оказаха напразни. Те добре разбраха всичко и доказаха това тържествено и просто.
Откъм кораба внезапно се раздаде ехтящ звук. Сякаш тежък чук удари силно по звънтящ метал. Мелодичен вибриращ акорд се разнесе над полето и заглъхна.
Всички го чуха. Огромният обръч на тълпата трепна от едновременното движение на устремилите се напред хора.
В тишината отчетливо прозвуча кратката команда на Черепанов.
Полкът се стегна и замря. Офицерите вдигнаха ръце до козирките на фуражките си.
Над лагера, над полето, над притихналата тълпа бавно и величествено се разнесоха звуците на непозната мелодия. Те идваха отгоре, от върха на кълбото. Някакъв много мощен инструмент с чист метален звук свиреше навярно химн, химн на неизвестен народ, от неизвестна планета. Звуците не напомняха нито един от музикалните инструменти на Земята. Сякаш грамаден хор пееше с металически гласове на непознат език непозната песен.
Тя звучеше с някаква необикновено мека сила и се чуваше добре на много километри наоколо.
Хората стояха, дълбоко покъртени от тази музика, прозвучала за пръв път на тяхната планета. Това бе творба на незнаен композитор, близка и скъпа на съществата, долетели на Земята, иначе те не биха я взели със себе си. Те показваха на земните хора най-хубавото произведение на своята музикална култура, зародила се безкрайно далече и пренесена от силата на разума тук, на Земята.
Стихна песента и отново над полето се разнесе тежкият удар на чук по звънтящ метал.
Настана тишина.
Оркестърът на полка мълчеше. Кой знае дали обитателите на кораба щяха да чуят музиката през стените на своето кълбо. Когато излязат, Земята ще им отговори.
Ей сега те трябва да излязат!
Напрежението достигна краен предел. Ей сега на някое още неизвестно място ще се отвори врата, може би до земята ще се спусне стълба и ще се появи… Кой? Какви същества ще се покажат пред хората?…
Дишането пресекваше в гърдите, сърцето биеше неравномерно и често, нервни тръпки разтърсваха хората. Навсякъде се виждаха бледи, напрегнати лица с очи, устремени към кораба…
Ей сега ще излязат… Кои?
Дали уродливи паяци с космати тела и неподвижни, свирепо втренчени огромни очи, очи на октопод?…
Дали някакво подобие на хора с по шест ръце и хобот на лицето?…
Дали исполински бръмбари с твърди, ципести крила и човешка глава?…
Или цялата фантазия на Земята няма сили да отгатне какъв е техният външен вид?
Ей сега ще се отвори врата…
Чакаха ги… чакаха ги с напрегнато внимание, без да свалят очи от кораба, но те се появиха най-внезапно. Никой не очакваше онова, което стана в действителност.
Изведнаж едновременно от всички страни се раздаде хилядогласен вик…
На самия връх на кълбото се показа живо същество.
Няколко секунди то стоя неподвижно, ясно очертало се на синия фон на небето.
После до него се появиха още седем.
На такава височина те изглеждаха съвсем малки в сравнение с исполинския размер на звездолета. Контурите на фигурите им бяха като на хора, облечени в дълги, меки дрехи. Отчетливо се виждаха главите им.