На такъв досетлив човек като командира на звездолета не бе трудно да се предадат с жестове думите на Куприянов. Двама от звездоплавателите дадоха апаратите си на Широков и Лао Сен и им помогнаха да ги сложат.
Излитането до върха на кораба не им създаде никаква трудност.
Когато осемте души изчезнаха вътре в кълбото, Куприянов покани останалите да идат до лагера. Те с явно удоволствие приеха поканата. Групата учени, гостите им и кореспондентите тръгнаха. След тях тръгна и полкът.
Тълпата, като видя, че посрещането свърши, започна постепенно да се разотива.
Звездолетът
Като се озоваха на върха на кълбото, Лао Сен и спътникът му видяха, че се намират върху малка плоска площадка. В средата й имаше кръгъл отвор с диаметър около метър и половина. Приличаше на кладенец или на шахта с металически стени.
Широков надникна вътре. Тръбата водеше дълбоко надолу. Дъното й се губеше в мрак.
Командирът на кораба си свали крилата. Всички направиха същото. Той се наведе и натисна едно малко бутонче до ръба на тръбата.
Минаха няколко секунди и отдолу безшумно се издигна кръгъл плосък капак. Той спря точно до ръба на кладенеца и така плътно затвори отвора, че неразличимо се сля с повърхността на кълбото. Ако не беше тясната синя линия по ръба на капака, беше невъзможно да се забележи.
Трима от звездоплавателите стъпиха на капака и с жестове поканиха Широков да се присъедини към тях. Изглежда, че подемникът можеше да спуска наведнаж само четирима. Тримата им другари и Лао Сен останаха горе.
Капакът трепна и бързо, плавно се спусна надолу.
Наоколо им бе непрогледен мрак. Високо над главите им се провиждаше светлият кръг на изхода. По това, колко малък изглеждаше той, Широков определи, че са се спуснали вече на десетина метра. Значи, бяха близо към центъра на кълбото.
Подемникът спря без всякакво раздрусване. Чу се слабо свистене, после металически звук и една черна вратичка захлупи кладенеца, както се стори на Широков, току над главите им. Късчето небе, което се виждаше горе, изчезна.
Мракът още повече се сгъсти. До преди малко Широков все пак различаваше, макар и слабо, черните сенки на спътниците си. Сега и тези сенки изчезнаха. Обкръжаваше го абсолютна тъмнина.
Внезапно той усети остър и неприятен мирис. Затворената от всички страни кабина се изпълваше с някакъв газ. Дишането му се затрудни.
Дали това е въздухът на Калисто?…
Не знаеше какво да предполага. Мярна му се тревожната мисъл: „Може би тези същества не разбират, че ние не можем да дишаме въздуха, с който са свикнали те.“
Ръката на един от звездоплавателите докосна ръката му и я стисна нежно, ласкаво, успокоявайки го…
И изведнаж мирисът изчезна. Въздухът отново стана чист.
Чу се мелодичен звън. Стените на кабината се отдръпнаха и ярка светлина за миг го ослепи.
Откри се вътрешността на кораба.
Първата мисъл, която, кой знае защо, хрумна на Широков, беше, че диша въздуха на чужда планета.
Цялата процедура на спускането доказваше, че звездоплавателите не допускат в кораба си земния въздух. Може би газът, който изпълни кабината, беше предназначен именно за да премахне по някакъв начин земния въздух в нея и да го замени със своя.
„Но ако е така — помисли си той, — може да се заразим от болест, неизвестна на Земята, да погълнем неизвестен микроб, с който нашият организъм няма да може да се справи.“
Тази мисъл само се мярна в главата му и веднага изчезна. Той изпитваше доверие към обитателите на непознатия свят и си помисли, че ако съществува такава опасност, те нямаше да ги допуснат на кораба.
Широков с любопитство се огледа наоколо.
Помещението, в което се намираха, представляваше нещо като вътрешността на сфера, пресечена отдолу от плоскостта на пода. Панели с форма на правилни осмоъгълници, направени от нещо като млечно стъкло, образуваха стените й. Приликата със стъкло се усилваше от тънките металически рамки или обкови, в които бяха поставени панелите. Помещението беше пет или шест метра в диаметър. Целият под бе металически и се състоеше от ясно видими отделни плоскости. В средата върху дълги и тънки металически подпори, които излизаха от степите, висеше нещо, прилично на голямо табло за управление, каквото Широков бе виждал в електроцентралите, цялото изпълнено със странни по форма уреди, тръбички, бутончета и ръчки. Пред таблото имаше меко кресло с напълно „земен вид“, което бе свързано с подпорите, поддържащи самото табло. Подът минаваше точно под таблото, но явно не му служеше за опора. Не се виждаха никакви врати или люкове (през които би могло да се мине в други помещения). Освен пулта и креслото в помещението нямаше никакви други мебели. То беше съвсем празно.