По знак на Диегон те отново слязоха в кръглия коридор.
Този път вратата, по-точно люкът, се оказа долу, на пода. Бияинин отметна „каучуковата“ пътека и вече не с бутонче, а направо с ръка вдигна капака на люка. Тук имаше не временна, а постоянна витлообразна стълба. Тя се спускаше право надолу. Като слязоха по нея, те попаднаха в малка стая, цялата металическа, с правоъгълни стени, под и таван.
На една от стените в ниша имаше врата, която се отвори по обикновения начин, тоест с бутонче. Зад тази врата имаше още една. Двете врати бяха много дебели и масивни.
Зад тях се намираше помещение, заето от някаква голяма и сложна машина. Така поне се стори на Широков и Лао Сен. По вид този агрегат не приличаше на машина. Не се забелязваха никакви движещи се части. Тежки метални щитове, свързани с болтове, образуваха нещо като кожух, под който — през дебели, тесни стъкла се виждаха металически тръби. Две масивни ръчки на дълги лостове и някакви стъклени тръбички с металически топчета в тях се намираха отвън и бяха оградени с лека яркозелена решетка. Подът на това помещение съвсем не беше временен, а бе направен от разноцветни плочки, които наподобяваха керамика и образуваха красиви, но непонятни за земното око фигури.
Лао Сен искаше да се приближи до машината, но Диегон го спря и отрицателно поклати глава. Значи, не биваше да се приближават. Останаха до вратата.
Диегон протегна ръка към машината, после направи широк жест и накрая сложи длан на дясната страна на гърдите си. Широков и Лао Сен не разбраха какво иска да им каже.
Изглежда, звездоплавателите искаха гостите им да разгледат добре тази тайнствена машина и затова около пет минути те не помръдваха от мястото си.
Широков бе уверен, че пред тях е една от главните, а може би и най-главната част на космическия кораб. Изразът върху лицето на Диегон, доколкото Широков го разбираше, показваше, че той им демонстрира тази машина с чувство на гордост. Гордост от какво? Разбира се, от техниката на своята планета! От техниката на Калисто!
За секунда Широков си представи, че са си сменили ролите. Ето той, командирът на съветски звездолет, долетял на друга планета, показва на обитателите й едно чудно творение на човешкия гений, велика творба на мисълта, волята и техниката на човека от Земята. Какво чувство би изпитвал той тогава?…
Обърна се към командира на кораба (дали не бе той конструкторът на тази машина?), хвана ръката му и силно я стисна. Този жест беше непонятен на черния човек, но той добре разбра чувството, което го бе породило. Протегна ръка, докосна главата на Широков с дългите си черпи пръсти и го погали по челото. На сивите устни се появи усмивка.
По витлообразната стълба отново се качиха горе и пак влязоха в сферичната стая. (Широков мислено я наричаше централен пост.) Диегон отиде до пулта и седна на креслото пред него. Постави ръцете си върху ръчките, обърна се към гостите и пак се усмихна.
Широков и Лао Сен разбраха, че той им показва как се управлява космическият кораб при полет. Без думи домакините не можеха да им обяснят по-ясно. Но и така всичко се разбираше достатъчно. Показаха им двигателя, после машината, която имаше някаква връзка с него, и накрая мястото на командира на кораба. Но нима звездолетът се управлява слепешката?…
Диегон натисна някакво бутонче на пулта.
Широков и Лао Сен с учудване видяха, че един от осмоъгълниците, намиращи се над самия под, на равнището на очите им, изведнаж потъмня, после стана ослепително бял. По него една до друга се замяркаха черти и всичко изчезна. В стената имаше прозорец.
Те видяха целия лагер така ясно, сякаш наистина в стената имаше отвор. Изображението беше обемно, цветно и създаваше пълна илюзия на непосредствена видимост.
Това бе огромен телевизионен екран, а снимачната камера навярно се намираше в стената на кораба, зад екрана.
Виждаха хората в лагера, виждаха как се поклащат клоните на брезите.
Бияинин докосна ръката на Широков, сякаш го приканваше да внимава.
Изведнаж панорамата на лагера трепна и започна бавно да се приближава. Като че ли космическият кораб пое напред и заплава към лагера. Все по-близо и по-близо и ето на целия екран вече се вижда само върхът на една от брезите. Всяко клонче, всяко листче им се струваха толкова близки, сякаш можеха да ги докоснат.
И отново всичко заплува, но този път в обратна посока. Лагерът започна да се отдалечава, докато зае предишното си положение, отговарящо на действителното разстояние дотам.