— Мислите, че светлинният разговор е разбран правилно?
— Не се и съмнявам.
— Вие сте щастлив човек — каза американецът. — Без каквито и да било главоболия ще видите кораба и марсианците.
— Защо ги наричате марсианци? Според съвременната наука на Марс няма разумни същества.
— Какво е „съвременната наука“! Какво знае тя? Тайните на природата са недостъпни за слабия човешки ум.
— Я виж! — усмихна се иронично китаецът. — Нима не вярвате на науката? А тогава в какво вярвате?
— В човека. В силата на неговия ум и енергия.
— Ами че това именно е силата на науката.
— За човека са непостижими тайните на природата — повтори американецът.
— Непознаваемост на света! — Китаецът се засмя. — Вие сте фидеист?
— Как го казахте? Фидеист? А какво значи?
— Има такова философско учение. То оспорва научното опознаване на света и издига вярата над знанието. Фидеизмът е опора на реакцията.
— Вие говорите като комунист.
— Аз съм комунист — скромно му отвърна китаецът.
Американецът извади часовника си и го погледна.
— Искате ли да идем в ресторанта — предложи той. — Чашка водка преди лягане. Руската водка е по-хубава от джина.
— Не, благодаря ви — отвърна китаецът.
Американецът излезе от купето.
Останал сам, китаецът започна да се съблича. Спомни си разговора и се усмихна.
„Те всички са такива — мислеше си той. — Смятат се за висша раса и съчетават това с пълно научно невежество. Вярвал само в енергията на човека, тоест в могъществото на бизнеса.“
Едва бе свалил сакото си и спътникът му се върна.
— Елате по-скоро! — каза той. — В съседния вагон е станало убийство.
— Не може да бъде! — възкликна китаецът.
Той бързо облече сакото си и тръгна след американеца.
В коридора на вагона нямаше жива душа. Пътниците спяха.
Двамата излязоха на платформата, за да минат в другия вагон.
Влакът летеше през гора. Към железопътния насип напираше черната стена на дърветата. В слабата светлина на малката крушка на платформата смътно се тъмнееше фигурата на някакъв човек.
Ако придружителят на вагона би го видял, можеше да се закълне, че до преди малко този човек не е бил във влака.
Американецът се отдръпна крачка назад, за да пусне китаеца пред себе си.
Непознатият замахна. Звукът от силен удар се сля с тракането от колелата на стремително летящия експрес.
Тялото падна на платформата на вагона. Двамата се наведоха и бързо претършуваха убития. После отвориха вратата и в нощния мрак изхвърлиха трупа от летящия с пълна скорост експрес.
Доктор Казимбеков, главният лекар на една от районните болници в Омска област, винаги идваше на работа точно в осем часа. Обличаше престилката и заедно с дежурния лекар започваше сутрешната визитация.
— Чухте ли? — казваше той във всяка болнична стая. — Другарят Широков вече почти свободно разговарял с калистяните. Виждате ли какво значи медицински работник! Взето е решение да напуснат лагера и да заминат за Москва. Професор Аверин научил много нови неща по въпросите за синтеза на органичните съединения. Професор Смирнов изследвал двигателите.
Болните се усмихваха. Бяха свикнали всеки ден главният лекар да им съобщава новините от лагера край Курск, въпреки че те вече ги знаеха. Радиостанциите три пъти на ден включваха в програмата си съобщенията на Куприянов.
Казимбеков много се интересуваше от звездолета. Тюхкаше се, че няма да може да види гостите от Калисто и бе недоволен, че корабът не е кацнал нейде по-наблизо.
— Тясно ли им се е видяло в нашия Сибир? — мърмореше той.
Милиони сибирци бяха видели летящия звездолет. Но горкият Казимбеков нямаше и тази утеха. Корабът бе прелетял далеко от Омска област.
През тези дни не само Казимбеков бе недоволен от съдбата си. Надали можеше да се намери в Съветския съюз човек, който да не завижда на жителите от Курска област. Звездолетът, екипажът му, научната експедиция на Академията на науките бяха най-вълнуващата тема за разговор. Където и за каквото да заговореха хората, непременно ставаше дума и за Калисто.