И в малката районна болница мислеха и говореха за Калисто.
Болните не бяха много и Казимбеков скоро завърши визитацията си.
— А какво е състоянието на китаеца? — попита той дежурния лекар.
— Все същото — с въздишка отвърна лекарят.
Те говореха за човека, намерен край железопътната линия и докаран в болницата на девети август. Беше го намерил кантонерът рано сутринта край линията в своя участък.
Китаецът, добре облечен възрастен човек, бе с наранена глава и счупени крака. Той лежал край насипа и не давал никакви признаци на живот.
Въпреки че човекът изглеждал мъртъв, кантонерът го откарал в най-близката болница.
Китаецът обаче се оказал жив. („Само един процент“ — както се бе изразил Казимбеков.) Взеха най-енергични мерки и успяха ако не да предотвратят смъртта, поне да я отдалечат и да имат макар и слаба надежда за благополучен изход.
У пострадалия не намериха никакви документи или книжа, от които да узнаят кой е.
Кантонерът твърдеше, че когато последния път, преди да намери ранения, обиколил участъка си, край насипа нямало нищо, а след това бил минал само един пътнически влак — експресът Пекин — Москва.
Можеше да се предполага, че пострадалият е паднал именно от този влак. Чудно беше, че е останал жив, защото през този участък експресът минаваше с извънредно голяма скорост.
Но разследването не потвърди това предположение. На телефонограмата, изпратена до пътуващия влак, отговориха, че всички пътници в експреса са налице. Никой не бе изчезнал по пътя.
Малко вероятно беше човекът да е пътувал с някой товарен влак. Той бе така елегантно облечен, че непременно щеше да направи впечатление.
За случая бе уведомена прокуратурата. Експертът по съдебна медицина, специално дошъл от Омск, установи, че раната на темето (главата бе наранена на две места) е причинена от падане, а втората — от лявата страна на челото, е нанесена с някакъв тъп предмет.
„Падането от влака“ се превръщаше в опит за убийство, който само по една случайност не бе успял.
Според експерта пострадалият е бил изхвърлен от вагона на влака в движение, след като му е бил нанесен удар с бокс.
Счупванията на краката не бяха опасни, зарастването вървеше бързо. Но състоянието на главата бе обезпокоително. Раната на темето беше много дълбока и раненият вече пет седмици не идваше в съзнание. Хранеха го по изкуствен начин и надеждата да спасят живота му ставаше все по-слаба и по-слаба.
Да се установят обстоятелствата на престъплението и личността на убиеца, можеше само ако пострадалият дойде в съзнание. От Семипалатинск ежедневно питаха Казимбеков, но на въпроса за състоянието на болния той всеки път отговаряше, че няма промяна и пострадалият все още е в безсъзнание.
Състоянието на непознатия бе толкова тежко, че и дума не можеше да става да го пренасят в Омската хирургическа клиника, и той продължаваше да лежи в районната болница.
— Значи, без промени? — попита главният лекар.
— Без промени.
— Лошо — каза Казимбеков. — Такова продължително безсъзнание неизбежно завършва със смърт.
— И престъпникът ще остане неоткрит?
— Не ме интересува престъпникът! — троснато отвърна главният лекар. — Това е работа на следствените органи. Мене ме интересува болният.
Той влезе в болничната стая, където лежеше раненият. Тук имаше само едно легло, стол и малка масичка. Пердето на прозореца беше спуснато и в стаята цареше полумрак.
Китаецът лежеше по гръб. Бинтованата му глава се сливаше с бялата възглавница.
В първата минута Казимбеков не забеляза никакви промени в състоянието на пациента, но като се приближи, с учудване и радост видя, че очите на ранения са отворени.
— Веднага повикайте преводача и следователя — прошепна той на дежурния лекар.
Беше получил нареждане незабавно да съобщи, щом раненият дойде в съзнание. Следствените власти с нетърпение чакаха този момент.
Трябваше да се бърза. Може това да е последният проблясък на живота!
Колкото и тихо да бе казал думите, раненият ги чу и разбра.
— Няма нужда от преводач — съвсем тихо рече той. — Аз… говоря… руски.
Дежурният лекар бързо излезе. Казимбеков се наведе над леглото.
— Не говорете! — каза той.
— Какво… се е случило… с мене?
— Вие сте ранен. Моля ви, сега не говорете. Пестете силите си.