— Да. И Михаил Михайлович се надява на същото.
— Това ще бъде истинско щастие! — каза Козловски.
Когато стигнаха на мястото на вертолета, него го нямаше там. Беше отлетял, за да отнесе на космическия кораб заместник-председателя на Китайската академия на науките професор Лао Сен.
Ако Козловски не беше толкова разтревожен, отдавна би се сетил, че той изпрати там Лао Сен.
Беше се вече почти съмнало и над кораба ясно се виждаше неподвижно висящият във въздуха вертолет. Навярно китайският учен бе наредил на летеца да го чака.
В лагера имаше само един летателен калистянски апарат. И диверсантът беше използувал него.
Козловски и спътниците му нямаше с какво да отлетят до върха на кълбото.
„Сърцето“ на кораба
Вертолетът увисна неподвижно два метра над кораба. Борд-механикът отвори вратичката и спусна стълбата.
— Чакайте ме — каза Лао Сен.
Той бързо слезе на площадката. До шахтата на подемника се чернееше някакъв предмет. Професорът учуден видя, че са крила. Странно и непонятно. Калистяните много се грижеха за летателните си апарати и никога не биха ги захвърлили да стоят цяла нощ на „покрива“ на звездолета. Но нямаше време да мисли защо е допуснато това необикновено нарушение на реда. Той бързаше да съобщи на Виениян за нещастието, сполетяло другарите му.
Подемникът се оказа долу. Още едно необяснимо обстоятелство. Винаги държаха затворен отвора на шахтата да не би случайно да завали дъжд.
„Някой ме е изпреварил“ — помисли си професорът.
Това му се струваше най-простото и естествено обяснение. Някой от обитателите на лагера е избързал да долети при Виениян и е използувал крилата.
Лао Сен запали джобното си фенерче и при светлината намери познатото бутонче. Както винаги подемникът безшумно се изкачи.
Като се спускаше, Лао Сен се сети, че не знае как да изпълни кабината с газ за дезинфекция. Когато идваха на звездолета, винаги ги придружаваше някой от калистяните. Той не можеше да си позволи да влезе в кораба без тази задължителна процедура.
Професорът знаеше, че кабината може да се изпълни с газ и отвътре. Сигнализацията, която свързваше подемника и вътрешните помещения, също му бе добре позната.
Но дали Виениян, когато чуе сигнала, ще разбере какво искат от него?
„Ще разбере — помисли си Лао Сен. — Нали не съм първият. И онзи, които е дошъл преди мене, се е обърнал за помощ към него.“
Когато подемникът спря, той натисна бутончето на сигнала.
Мина цяла минута. Отговор нямаше.
Ученият втори път натисна копчето и дълго го държа така.
Дори през металическите стени на шахтата той чуваше силното бръмчене (в звездолета нямаше звънци), но никой не се обади. Минаха пет-шест минути.
Какво да прави? Дали да се върне в лагера и да се посъветва с Куприянов? Ами ако това забавяне струва живота на учените от Калисто? Всяка минута бе скъпа. Но да отвори вратата и да влезе в звездолета без дезинфекция, значеше да унищожи резултата от предохранителните мерки, така акуратно спазвани от всички досега.
Може би на кораба няма никой? Може би онзи, който е долетял с крилата, вече е напуснал звездолета заедно с Виениян? В улисията и бързината те са забравили летателния апарат горе и са използували за връщане друг. Това беше съвсем правдоподобно.
Но защо тогава са спуснали подемника долу? Трябвало е да го оставят горе.
Лао Сен за последен път опита „да позвъни“ на Виениян. Напразно!
Професорът нищо не знаеше за получената радиограма и не можеше да предположи, че Ю Син-чжоу е на кораба. А съвсем не можеше да си представи, че журналистът, в самоличността на когото ни най-малко не се съмняваше, е тук с враждебни намерения.
Лао Сен бе сигурен, че Виениян не е напускал звездолета. Фактът, че подемникът беше долу, неопровержимо доказваше това. Невъзможно е да не чува сигнала. Бръмченето бе много силно и добре се чуваше във всички помещения на кораба освен в ония, които се намираха долу, при атомния „котел“. Тази част на кораба бе отделена от другите помещения с много дебели, двойни стени. Но Виениян нямаше какво да прави там.
Виениян чува, но не отговаря. Какво означава това?…
Професорът чувствуваше как тревогата го обзема все по-силно. В безмълвието на звездолета сякаш имаше нещо зловещо. Не биваше да се бави повече!