— Много неща вие още не знаете — въздъхна Широков. — Нашата революция е по-трудна от вашата именно защото на Земята има не един, а много народи. Какво мислите вие за покушението, извършено от Ю Син-чжоу? Как го преценявате? — зададе той въпроса, който непрестанно го измъчваше.
— Също като вас — искрено му отвърна калистянинът.
Той произнесе думите така, че Широков веднага разбра колко неоснователни са опасенията му.
— Ние добре ви разбираме. — Диегон прекара пръсти по челото на Широков. Всички вече знаеха, че този жест у калистяните изразява нежност. — И винаги сме откровени към вас. Покушението, извършено от Ю Син-чжоу, за вас е тъй тежко, както и за нас. Ние знаем това.
„Дали пък не прочете мислите ми?“ — учуди се Широков.
Трудно му беше да води този разговор. Той още не владееше достатъчно добре езика. Беше ясно, че общественият строй на Калисто в много отношения прилича на онзи, към който се стремят комунистите, ала не всичко му беше ясно. Можеше да зададе още хиляди въпроси.
— Съществува ли у вас семейството? — попита той.
— Отговорът се съдържа в самия ви въпрос — отговори Диегон. — Щом в езика ни има думата семейство, следователно то съществува.
Той извади от вътрешния си джоб снимка. Широков запали фенерчето си. На снимката видя шестима калистяни, седнали на стъпалата на каменна стълба.
— Тази снимка — каза Диегон — е направена малко преди отлитането ни от Калисто. Това са моите шест деца. Както виждате, те са вече големи хора. Най-малкото ми дете е на петнадесет години, най-голямото — на двадесет и пет. Събраха се, за да се сбогуват с мене.
Широков внимателно разглеждаше снимката. Две от фигурите особено привлякоха вниманието му. Те бяха облечени в също такива костюми като другите, но от нежния овал на лицата им, от позата и от целия им външен облик се разбираше, че са жени; калистянки Широков виждаше за първи път. Въпреки особената им външност те му се сториха много красиви.
— Това вашите дъщери ли са? — попита той.
— Да. Лиетий и Миенио. Те са най-младите. Ще ги обикнете, когато дойдете на Калисто.
— Защо сте толкова уверен, че ще дойда на Калисто? — попита Широков.
Стори му се, че в мрака Диегон внимателно го погледна.
— За вас аз съм чужд човек — каза калистянинът, — но ако искате да чуете съвета на по-възрастен другар, престанете да скривате нещо, което за всички е ясно. Желанието ви да летите на Калисто за никого не е тайна. И доколкото разбирам, никой няма нищо против вашето желание. Говорихте ли с Куприянов?
— Ще поговоря — отвърна Широков.
— И добре ще направите. Професорът ви обича, той ще ви разбере и ще се съгласи.
— Вие обичате ли децата си? — попита Широков, за да промени темата на разговор.
— Както всеки човек — отговори му Диегон. — Децата са цветята на живота.
Широков трепна от изненада.
— Откъде знаете този израз?
— Той е от дълбока древност.
— Чудно нещо! — каза Широков. — Децата са цветята на живота! Това е най-прекрасната мисъл, която някога много отдавна е била изречена тук на Земята. И ето, вашата мисъл е изразена точно със същите думи! Изумително съвпадение.
В Москва
На другия ден, четиринадесети септември, инженерите от правителствената комисия, Лежнев и двамата калистянски инженери — Миенион и Ниянийнг — излетяха от лагера на път за Москва.
Възложената им задача беше извънредно отговорна и срочна. В съветските заводи от земни материали трябваше да се изработи апарат за рязане, а след това и за заваряване на метала, от който бе направен звездолетът.
Както вече казахме, за тази цел бе необходимо преди всичко да се получи сплав, издържаща температура единадесет хиляди градуса, а такива сплави никога досега не бяха получавани на Земята. Газът за апарата също беше непознат.
Всички разбираха, че ако не успеят, звездоплавателите ще бъдат обречени завинаги да останат на Земята и да не видят вече родината си. Няма защо да се казва, че хората бяха готови да направят и невъзможното, но да не допуснат да завърши така космическият полет.
Калистяните безспорно имаха представа колко сериозно е положението им и разбираха, че само техниката на Земята и силата на нейната промишленост могат да ги спасят. Естествено те много се тревожеха, но външно с нищо не издаваха тревогата си. Държането и отношението им към хората не се промениха.