Козловски сви рамене.
— Учудва ме — каза той, — че толкова малко ги разбирате. Как можехте да се съмнявате?
Писмото от Америка не бе единственото. Целия ден пристигаха подобни писма и телеграми от всички краища на света. Изглежда, че във всички страни изпитваха най-горещо желание да помогнат на калистяните в сполетялата ги беда. Широков добросъвестно четеше на Диегон всички послания, докато калистянинът сам не го помоли да прекрати четенето на писмата.
— Ние поверихме съдбата си на вас — каза той. — Вие сте наши братя. И без това ни дотегнаха вече вестниците, които ни четете.
В лагера се получаваха много чуждестранни вестници и Козловски настояваше калистяните да бъдат уведомявани за всичко, каквото пише в тях. Диверсията срещу звездолета и раняването на Виениян бяха в центъра на вниманието на световния печат. Повечето вестници осъждаха извършеното престъпление и поместваха на страниците си протести и изпълнени с възмущение писма от академии, научни институти и дружества, от учащата се младеж на всички страни и от мнозина видни учени. Покушението върху живота на гостите на Земята предизвика буря от негодувания в целия свят. Ала имаше и такива вестници, които използуваха съобщението за диверсията, за да отправят клеветнически нападки срещу Съветския съюз, и именно за тези вестници говореше Диегон.
Не биваше да стоят повече в лагера. Есента влизаше в правата си. „Чуждестранният лагер“ вече се вдигаше. Някои от обитателите му заминаха за Москва, за да продължат там работата си. Други се върнаха в родината си. Беше време всички да се вдигнат оттук.
Куприянов свика съвещание, на което присъствуваха всички калистяни и членовете на експедицията. Беше решено да заминат за Москва на шестнадесети сутринта.
— А вие, Николай Николаевич? — попита Широков, като се отби вечерта в палатката на секретаря на обкома. — Нима ще трябва да се разделим с вас?
— Ами че защо съм ви?
— Вие ще дойдете в Москва? — зарадва се Широков, като видя в очите на събеседника си лукави пламъчета.
— За съжаление да — пошегува се Козловски. — Такава е моята тежка участ. И жена ми все мърмори.
— Вие толкова обикнахте калистяните — каза Широков. — Много съжалявам, че сам не можете да разговаряте с тях. Защо не се заемете да учите езика им?
— Аз вече малко го зная — отговори му на калистянски Козловски и весело се разсмя, като видя учудването на Широков. — Този език ми се удава трудно. Не като на вас. Но непременно ще го науча. Искам да прочета книгите, които ще ни оставят, а когато втори път долети звездолет, вече ще говоря с тях. Твърдо съм решил да доживея дотогава.
— Ако знаех, щях да ви помагам — каза Широков.
— Помагаше ми Лежнев. И не само на мен. Още един член от нашата експедиция изучава езика на Калисто.
— Кой?
— Виж, това сега няма да ви кажа. Ще научите, когато му дойде редът.
На другия ден времето съвсем се развали. От сутринта до вечерта валя. Стана влажно, кално и звездоплавателите трябваше да обуят „земни“ обувки. Техните приличаха на сандали и бяха непригодни за такива условия.
Последните две нощи калистяните спаха на звездолета. Искаха да се простят с кораба си, на който бяха прекарали толкова години.
На шестнадесети сутринта вертолетът направи последния си рейс до кълбото. Корабът оставаше под охраната на Черепановия полк. Скоро други военни части щяха да ги сменят.
По нареждане на Куприянов около звездолета издигаха висока ограда. Още от предния ден камиони докарваха в лагера греди и дъски.
Не само калистяните, а всички гледаха с тъга самотния кораб. С него бяха свързани незабравими преживявания. Ала никой не се съмняваше, че обреченият на неподвижност звездолет рано или късно отново ще се устреми към звездните простори; че ще дойде време и хората ще изпратят гостите си обратно в родината им. Могъщата техника на Съветския съюз ще се справи с поставената задача.
Вътре в кораба зад дебелите двойни стени беше трупът на онзи, който се бе опитал да спре завинаги сърцето на металния гигант. Трупът щеше да лежи там, докато инженерите успеят да отворят вратите и го изхвърлят.
Неприятна беше мисълта, че звездолетът — забележителната творба на разума от далечната Калисто — сега е само временен ковчег, но трябваше да се помирят с тази мисъл. В момента нищо не можеше да се промени.