При тази мисъл сърцето му се сви. Чувствуваше, че вече не може да се откаже от мечтата, която тъй силно го бе завладяла. Далечната Калисто непреодолимо го привличаше.
Разсъмваше се и зората угаси всички звезди по небето, а Широков все още стоеше до прозореца. Знаеше, че днес съдбата му ще се реши окончателно. Днес той открито ще изрази намерението си и ще получи отговор.
Той преценяваше живота си, като се стараеше сам за себе си да реши въпроса — годен ли е да изпълни задачата, която си бе поставил?
Кое му дава право да се смята достоен за доверието на цялото човечество? Нима само това, че научи калистянски? А може би и неговата младост.
Това обаче е толкова малко!
През ум дори не му мина, че той е един талантлив учен и човек с широк кръгозор.
„От моя страна е твърде дръзко да мечтая за такова нещо. Има толкова много хора, които биха поискали да заемат моето място, хора, много по-заслужаващи. Кой съм аз? Един съвсем обикновен човек, а искам да взема такава почетна роля — земен представител на Калисто.“
Той заспа неспокоен, решил още на сутринта да говори с Куприянов. Професорът бе обещал да дойде в обсерваторията в девет часа.
Двама!
Безкрайно дълга се стори на Широков тази сутрин. Той почти не се откъсваше от прозореца, очаквайки да види познатата кола. А тя все не идваше.
Когато часовникът показа, че вече е минало девет, а професора още го нямаше, Широков не се стърпя и отиде при Щерн.
Завари директора на обсерваторията в кабинета му, същия, в който прекараха паметната нощ срещу двадесет и осми юли, когато тайнственият още космически кораб летеше над земята и не се знаеше къде ще кацне.
Цяла вечност сякаш бе изминала от онази нощ!
Щерн не беше сам. Той седеше в същото кресло и в същата поза като тогава, протегнал късите си крака и скръстил ръце на корема. Срещу него на дивана седеше Козловски.
— Може ли? — попита Широков, като се спря на вратата.
Щерн обърна глава.
— А, Пьотър Аркадиевич! Много се радвам, че ви виждам — каза той с такъв тон, като че ли не бяха се виждали няколко дни. — Сядайте.
— Знаете ли кога ще дойде Михаил Михайлович? — попита Широков.
— Вече домъчня ли ви за него? — усмихна се Козловски.
— Михаил Михайлович току-що се обади по телефона — отговори Щерн. — Ще се позабави. Ще бъде тук в два часа.
— Услужете ми се колата си. Ще отида при него.
— Колата е винаги на ваше разположение — отговори Щерн. — Но толкова ли е спешно?
— Не мога да чакам.
— Къде ще търсите Куприянов? — попита Козловски, който през целия разговор ласкаво и внимателно гледаше младия учен. — Не е ли по-добре да го почакате тук? Напразно се вълнувате. Михаил Михайлович знае какво искате да му кажете, а и ние също знаем. Сега вече той одобрява намерението ви.
— Сега?…
— Отначало беше против. Убедиха го обаче, че е необходимо…
— Вие не знаете какво ме измъчва — пресече го Широков.
— Не е чудно — меко каза Козловски. — Много неща могат да измъчват човека пред такава крачка. Но въпросът дали сте подходящ за земен представител на Калисто… — Широков смаяно погледна секретаря на обкома. Козловски се усмихна — отдавна е обсъден и решен положително — довърши той.
Щерн сложи ръката си върху ръката на Широков.
— Освободете се от тези съмнения — каза той. — Нашата планета може само да се гордее, че човек като вас ще бъде неин представител. Велика и почетна задача стои пред вас. Мило и драго бих дал да съм на ваше място, но годините… Вървете уверено напред!
— Е, ами сега ще идете ли да търсите Куприянов? — попита Козловски.
— Ще го почакам — каза Широков.
— Михаил Михайлович добре ви познава — каза Щерн. — Той пръв се досети. Е, отначало беше против вашето намерение, но после, както ви каза Николай Николаевич, разбра, че е разумно и необходимо. Въпросът бе разгледан от всички страни. Не ви казвахме, защото не искахме да влияем на решението ви. Бяхме уверени в него. А ако се разколебаете… Ама че глупости! Може ли човек да се откаже от такова велико дело! Питахме се само как ще се отрази на здравето ви пребиваването на Калисто. Куприянов се посъветва по този въпрос със Сийнг и дойдоха до заключение, че всичко ще е благополучно…