— Със Сийнг?
— Ами че с кого другиго? Калистяните много ви обичат и се радват, че тъкмо вие искате да посетите родината им.
— А защо не ми казахте по-рано?
— А вие защо мълчахте? Доскоро ни тревожеше само едно нещо — че ще летите сам.
— Доскоро?…
— Да, но сега вече не ни тревожи — каза Щерн. — Вие ще имате другар.
Широков поривисто се изправи.
— Кой е? — възкликна той.
За миг си спомни… Козловски учеше езика на калистяните… Нима е той?!
— Георгий Николаевич Синяев — отговори му Щерн. — Него го привлича онова, което вас навярно ви плаши — няколкото години летене с космическия кораб.
— Синяев…
— Вие като че ли сте разочарован? — попита Козловски.
— Не, но мислех… Стори ми се…
— Че съм аз? Да ви кажа откровено, имах такова намерение, но ми дадоха да разбера, че не бива. Нали не съм учен, не мога да принеса голяма полза.
— Георгий Николаевич ще извърши на звездолета огромна работа — каза Щерн. — На кораба има най-съвършени астрономически уреди и той ще има предостатъчно работа през време на целия полет. А вие ще имате другар и по-леко ще понесете дългата раздяла със Земята. Каквото и да казвате, ала е трудно. Двама ще ви бъде по-леко.
— Синяев не знае езика на калистяните.
— Знае го, само че още недостатъчно. Спомняте ли си, в лагера ви казвах, че освен мен и друг взима уроци при Лежнев.
— Той отдавна ли е намислил това?
— Навярно по същото време, когато и вие. Но сподели с нас желанието си, преди да напуснем лагера.
— Изненадан съм — каза Широков. — И съм много радостен. Георгий Николаевич има ли близки?
— Да. Той също не е женен, но родителите му са живи. Има сестра и двама братя. Изтъкнахме му това обстоятелство, но той не промени решението си. Бях у тях и той пред мен говори с близките си. — Козловски нервно потърка ръце. (Широков добре познаваше този негов жест, който изразяваше вълнение.) — На родителите му, разбира се, е много тежко. Може никога вече да не видят сина си. Двадесет и пет години не са малко. Баща му, стар комунист, участвувал в гражданската война, разбира, че синът му се решава на велик подвиг. Одобрява го. Сестрата… братята също, но майката… Какво обаче може да се направи? Той е непоколебим.
— На него навярно му е много по-тежко, отколкото на мен — замислено каза Широков.
Той нямаше близки. Родителите му бяха загинали през Великата отечествена война в обсадения Ленинград. Братя и сестри нямаше.
Сега бе вече съвсем спокоен. Всички посрещнаха желанието му с разбиране и съчувствие. Страхуваше се от разговора с Куприянов, но според Козловски и той не ще го разубеждава. Неочакваната новина, че няма да бъде сам на звездолета и на Калисто, беше нещо повече от една приятна новина. Когато му казаха, че ще има другар, той разбра защо се е колебал. Изпитвал е страх от пълната откъснатост от хората, от пълната самота сред калистяните, които все пак са му чужди и не съвсем разбираеми. Да летят към Калисто двама — той и младият астроном, — не е като да бъдеш сам.
— Решението му много ме радва — повтори Широков.
— Както и вашето него — каза Щерн.
— Той знае ли за мен?
— Засега още не, но когато научи, естествено много ще се радва. Ние и на вас нищо не казахме за него, докато сам не ни доверихте своето решение.
— Всъщност аз нищо не съм ви доверявал — засмя се Широков. — Казах само, че искам да говоря с Михаил Михайлович.
Въпреки уверението на Козловски, Широков с тревога очакваше идването на Куприянов. Знаеше какъв тежък удар е за професора неговото решение, знаеше как бащински го обича учителят му, но дори заради него Широков не можеше да се откаже от полета към Калисто.
Прибра се в стаята си. Не искаше с никого повече да говори, не искаше и никого да вижда, докато не приказва с Куприянов.
Професорът дойде, както беше обещал, в два часа. Сигурно Щерн или Козловски веднага са му разказали за сутрешния им разговор, защото Широков не успя да потисне вълнението си и да стигне до вратата, когато тя се отвори и професорът влезе в стаята.
Широков очакваше да види лицето му разстроено и да чуе упреци, задето нищо не му е казал, но не стана така. Лицето на Куприянов изглеждаше както обикновено. Поговориха си много по-спокойно, отколкото очакваше Широков. Едва по-късно, когато си спомняше подробностите и израза на лицето на Куприянов, той разбра, че привидното спокойствие е било само маска, зад която професорът е скривал истинското си състояние.