Калки не е бог. Сигурна бях. Освен това напълно вярвах, че е замесен в търговията с наркотици. Оставаше ми да открия връзката между опиатния тръст и новата религия. Безусловно такава имаше. Не вярвах, че Калки ще прекрати съществуването на човешкия род на трети април независимо от привлекателността на тази перспектива.
Какво си мислех тогава, в началото на миналия март, ако не се впущам в анализи? Мислех, че Калки не е с всичкия си. Но си мислех и че той може би наистина смята, че е в състояние да извърши онова, което разправяше.
И една любопитна подробност — независимо от настървението, с което се къпех, продължавах да усещам мириса на русо по тялото си. Това продължи седмица. Белязана ли бях? Като с раните Христови? Надявах се Арлин да не забележи.
Макар и смазана от часовата промяна, бях възвър* нала 'истинското си „аз“. Напуснах планините.
Никога не можах да разбера защо бяхме комбина с Арлин, както се изразяваха журналистите от клюкар-ските страници. Тя не се интересуваше от авиация. Аз не харесвах шоу-бизнеса. Арлин въобще не четеше книги. Аз четях, чета и днес. Тя бе достатъчно възрастна да ми е майка. Е, отговорите идват след присъдата. Моята майка бе „Христов учен“ и чудовище. Цитат от бордовия дневник. Жул Ренар: „Нищо не е така трудно за гледане като лицето на майка, която не обичате и съжалявате.“ Само дето аз не я съжалявах. Съжалявах себе си — единственото дете. Спасявах се в книгите, летенето, инженерството, френската литература. Не ходех на училище, а бягах в него. Само и само да се измъкна от къщи.
В един ясен следобед, когато бях на двадесет и пет години, мисиз Хехт основно почистила двустайния апартамент, който бе купила в Санта Ана след смърт» та на баща ми. После си приготвила чаша чай и се разположила в едно кресло точно срещу повредения телевизор. Техникът трябвало да дойде всеки момент. През този всеки момент тя покрила скута си с вестник, нахлузила найлонова торба на главата си и се задушила.
Телевизионният техник намерил мисиз Хехт привечер (нещо го било забавило). Голямо заглавие обявя-
вало от вестника в скута й: „Теди Отинджър печели международната купа „Хармън““. Аз я убих. Моят успех я уби. Тя бе завистлива жена. По този въпрос няма съмнение. Веднъж по време на бридж се бе опита-* ла да удуши партньора си. Нямаше много приятели.
Скоро след смъртта на майка ми (в която тя не вярваше, но аз вярвах), се преместих при Арлин. Майка-сурогат? Защо не? Освен това тя плащаше сметките.
— Казала си, надявам се, на Майк Уолас, че според мен е сладур. — Арлин сбърчи .носле, както когато й поднасят кафе „Джеда“ след горчивия опит с друго кафе. Никога не допусках остроумието й да ме притесни, макар и за миг.
— Не можах да говоря с него. Мина ли вече предаването?
— Аз не следя, мила. Ти знаеш това.
И досега не мога да подредя по задоволителен начин събитията от миналия март. Главен спомен е чувството за паника. Тормозеше ме и един повтарящ се кошмар, който не бях имала дотогава. Нито оттогава. Намирам се зад кулисите в някакъв театър. Аз съм звездата на постановката. Изведнъж разбирам, че не знам за какво се отнася пиесата. Не съм си научила репликите. Мъча се да се изнижа през изхода. Един от организаторите ме връща. Светлините ме заслепяват. Аплодисментите ме оглушават. В този момент някакъв актьор спира да говори. Обръща се към мен в очакване. Подал ми е реплика. Опитвам се да проговоря, но не издавам и звук. Тишина. Виждам само публиката от другата страна на светлините. Наблюдават хме очаквателно. Тъй като мълчанието продължава, те го нарушават. Шепнат си един на друг. Разярени са. Тогава се будя потънала в пот. Аз никога не съм играла в пиеса. По някакъв тайнствен начин Арлин и приятелите й актьори, изглежда, прехвърляха върху ми собствените си тревоги. Толкова други неща са заразни, защо не и кошмарите? За мен събитията от миналия март бяха като елемент на ребус, които не мога да подредя, или като пиеса, чийто диалог не съм научила.
Не се видях с Ърл младши и децата. Но няколко пъти говорих по телефона с бившата си по-лоша половина. Банални разговори:
— Та, значи, ти си се върнала, Теди. — Ърл младши звучи укоряващо. Ударението е върху думата „върнала“.
— Как са децата?
— Интересува ли те това, Теди? — Ърл младши развиваше атаката по-бързо от обикновено. Нали бях закъсняла с алиментите.
— Естествено, че ме интересува.
— Не си попитала за Линър и операцията й.
— Как е тя?
— След като отрязали дясната гърда, трябвало да режат отново и да отстранят всички лимфни възли под дясната ръка. Три от тях показали признаци на злокачественост. Сега е тук при мен, в бившата ти стая. Провеждат й курс по химиотерапия в болницата. Косата й опада изцяло, Теди. Гъстата й хубава коса. — Ако някога майката Природа бе създавала тандем от майка и син със сбъркани наклонности, това бяха Линър и Ърл младши. Но майката Природа е известна с чувството си хумор.