— И какво стана? — Любопитна бях въпреки волята си.
— Стреля ми два пъти в корема и после избягаха. Имах късмет, защото успях да се довлека до радиотелефона в колата и извиках помощ. Ето. Изрезки от вестниците за моя случай. — В позлатена рамчица бяха поставени две къси колонки от вестник. „Ранен шофьор иа такси“, пишеше наистина в заглавието. Това ми направи впечатление.
Точно когато завихме по улица „Канал“, видях първия плакат на Калки. Образът му бе увеличен тридесет пъти. Цветен. Под него надпис „Краят“. И толкоз. Двадесет хиляди подобни плаката бяха разлепени из целите Съединени щати, за да ректшмират участието на Калки в предаването на „Си-Би-Ес“ „60 минути“, което пък на свой ред бе реклама за митинга в „Ме-дисън скуеър гардън“. И понеже разговорите с шофьорите на таксита са критерий за журналистически професионализъм, попитах шофьора какво мисли за Калки.
— Не взимам — непоколебимо заяви той — никакви цветни повече. — Повтори историята с раняването дума по дума. От оная епоха помня съвсем отчетливо две неща: шофьора с дебелия врат и режисьора с кецовете в синьо, бяло и червено, копнеещ за наливна бира. Паметта е загадка.
;,Лафит“ се оказа чисто нов хотел, който с всички сили се мъчеше да подражава на едновремешните. Аз пък подражавах на хубавата авиаторка от наши дни. Попитах дали са оставени някакви съобщения за мен. Нямаше. Опитах да ое свържа с Морган Дейвис. Беше на заседание. Звъннах на доктор Джайлз Лоуъл. Не бил в града. Началото не беше добро.
Легендарният френски квартал бе определено зловещ. По всяко време на денонощието — мъртвопияни. Но някои сгради очароваха с изящните си балкони от ковано желязо, които съответствуваха на представите ми. Не всички магнолиеви дървета линееха. Един-два восъчни цвята срамежливо разтваряха листенца в отровния въздух. В края на улица „Дофен“ се виждаше огромна двуетажна дървена постройка с желязна галерия на втория етаж. Дискретна табелка съобщаваше: „Новоорлеански магазин за декоративни тропически птици и риби“.
През витрините, на равнището на улицата, се виждаха папагали, какаду и други птици. Сега не помня имената на тропическите птици, макар като момиченце да бях голяма почитателка на орнитологията. Но никога нещо толкова екзотично като онези алени, зелени, жълти, сини създания не ми се бе изпречвало на пътя в Южна Калифорния.
Птиците ме гледаха втренчено през прозорците — очите им светли и неподвижни като на техните пълзящи братовчеди. Човките се отваряха и затваряха, но през стъклото (бронирано?) не проникваше никакъв, звук.
Сложих си добродушно глуповата усмивка и влязох. Знаех си ролята: домакиня от предградията иска да съоръжи аквариум за малкия си син, с цел да го запознае с начина, по който природата поддържа еколо-гическия баланс. С други думи, как, след като се изяли всички малки рибки, големите се бият помежду си. Това майката Природа нарича „препитание“.
Главната търговска площ заемаше целия партерен етаж. Имаше известен брой приличащи на купувачи хора. Но аз нищо не приемах на вяра. Предположих, че наркоманите са ония, дето проявяват огромен интерес към басейните с рибки и кафезите, пълни с птици, докато пласьорите са тези, които влизат и излизат с делови вид. Изучавах всяко лице скришом, боейки се да не открия някоя китайска физиономия, прикрепена към пъргавото тяло на азиатски убиец. Но в магазина нямаше екзотични лица.
От друга страна, малко бе да се каже, че самият магазин е екзотичен. Беше цяло „пътешествие“, както се изразяваха наркоманите. Осветлението в аквариумите хвърляше на вихрушки водни отражения върху стените, а нестройните крясъци на птиците набързо успяха да ми причинят заслепяващи болки в главата като при менструация.
Седнах на един стол до вратата с надпис „Вход забранен“ и затворих очи. Опитах да се изолирам от зашеметяващото въздействие, но открих, че всичките цветове на дъгата продължават да блестят и се гърчат под спуснатите ми клепачи.
— Мога ли да ви помогна, мис? — Беше женски глас.
Отворих очи. Дребна жена, която X. В. В. би нарекъл миньон, ме гледаше... подозрително? Нервно? Никак? Издигнала се бях във висините на параноята. Нямах представа как й изглеждам. Законен купувач, комуто е прилошало, или незаконен, прекалил с дозата кафява захар в чая.
Молех се глуповатата усмивка да е останала на мястото си.
— Боли ме главата. Това е всичко. Птиците са така шумни.