— Знам. Не мога да ги понасям. — Имаше силен юж. няшки акцент. Беше нервна. — И на всичко отгоре трябва да работя тук.
— Сигурно е ужасно.
— Работата ми харесва. Само да не бяха тия ужасни птици. Все пак мога ли да ви помогна, мис?
— Ами как да ви кажа. Исках да се снабдя с аквариум. За сита си. Десетгодишен е. Чудесна възраст. В която човек е все още така открит и така ...
— Но вие не сте от Ню Орлеан. — Бе доловила акцента ми.
— Мисля, че човек не трябва да е непременно от Ню Орлеан, за да си има аквариум. — Усетих как глуповатата усмивка се плъзга към брадичката ми.
Жената хвърли върху ми пронизващ поглед. Дали не бях произнесла някаква парола?
— Естествено, не трябва.
— Всъщност току-що се преместихме с мъжа ми от околностите на Сакраменто, където живеехме по-рано. Градчето се казва Мерисвил ...
В този момент вратата с надпис „Влизането забранено“ се отвори и оттам излезе Джейсън Маклауд. Изглеждаше много спретнат в строгия си сив фланелен костюм. Носеше дипломатическо куфарче. Опитах се да стана невидима, като разширих кретенската си усмивка. За момент погледите ни се сключиха по най-изи-скана вайсовска традиция. После ключалката бе бързо счупена. Показвайки бялото «а очите си повече, откол-«ото бе абсолютно необходимо, Маклауд се измъкна,
като почти катурна една клетка. Обитателят й се раз-кряска раздразнен.
— Познавате ли се? — попита момичето.
— Не, струва ми се/— Почти щях да кажа, че всички черни ми изглеждат еднакви. Нещо, което приятелите на Арлин обичаха да си казват сериозно един на друг под формата на шега. За тях Роналд Рейгън беше единствената надежда на Америка.
— Това ли е кабинетът на доктор Лоуъл? — Посочих към вратата с надпис „Вход забранен“.
— Да, това е. — Момичето се намръщи. — Но той не е тук. Среща ли имате?
Тъкмо се готвех да изиграя ролята „Теди Отинд-жър — репортер-разузнавач възнамерява да проникне и в най-дълбокото гърло6, за да се добере до сензационната или бомбастичната, или както там й викат новина“, когато някой от предната част на магазина извика: „Мисиз Кели!“ Момичето се извини и отиде натам.
Имах късмет. Тя се оказа Естел Кели — първата жена на Джеймс Дж. За нея нямаше и дума в никой от материалите за Калки. Тя бе несъществуваща, както се изразяваха в човешкия рай на Изтока. Обаче несъществуваща или не, беше налице. Поканих я на обяд. Направих всичко според силите си, за да я очаровам.
Срамежлива, злонрава, изнервена, Естел Кели не беше лесна за очароване. Отначало повечето приказки бяха мои. Постарах се да наговоря колкото се може повече истини. Казах й, че съм пилот на Калки, че искам да се срещна с доктор Лоуъл, че пиша материали за „Нешънъл сън“, но само за да съдействувам на Калки. Естел се отнасяше към мене с дълбоко подозрение. Въпреки това ми позволи да я заведа в любимия й ресторант, където съм щяла да мога да опитам легендарната креолска кухня на Ню Орлеан.
— Джим е копелдак. — Такъв бе дълбокомисленият
анализ на Естел за бившия й съпруг. И двете се бяхме справили набързо с по чифт коктейли „Сазерак“ — местна убийствена смес. Ресторантът се оказа претъпкан, скъп и лош. Избрах си някакво претенциозно ястие, поиготвено от замразени стриди с вкус на йод. Що се отнася до миналата пролет, яденето на риба в ресторант бе не само непостижимо скъпо, но и опасно за живота.
Сервитьорът ни донесе втора бутилка калифорнийско вино. Нямах търпение да напия Естел, за да й се развърже езикът. За нещастие тя можеше да ме вкара под масата, когато си поиска. В известен смисъл ми се беше доверила. „Мъжът ми е копелдак“ е добро определение. Но не и за мен. Аз имах задачата да служа на Калки и на „Сън“. Професията на двойния агент си има своите прелести, но и опасности. Опипвах я с кратки безобидни въпросчета от рода на: „Но вие все пак сте си в добри отношения?“
— Защо трябва да бъда? — Естел се навъси. — В един момент съм му съпруга. Нали така? В следващия съм бивша съпруга. — Никакви обяснения. Нещата си имали край. Това ми каза. После се хвана с тая Пенни-кър. — Не мисля, че са женени официално. Не че това би разтревожило Джими, макар и двамата да сме католици. Най-малкото аз съм, а той беше.
— Но сега — казах аз с доверчива усмивка и само намек на известно съмнение в гласа — той е бог.
— Вярвате ли това? — Нездрава червенина заля обикновено бледите бузи на Естел. Забелязах, че има разширени пори. — Щях да падна, като научих. Първо ме разкарва мене. Нали така? После вземам вестника и чета, че е основал нова религия. Той е откачен.
Опитах се да й обясня, че индуистката религия не е съвсем нова. Когато стигнах до това, че Калки е ава-тар, тя вече не ме слушаше.