— Предполагам — каза, — че работата мирише на пари. Имам пред вид всичките тия деца, дето ги виждаме по улиците с диплянки и книжни цветя. Е, нали трябва от някого нещо да получават. Нали така? Ами тия плакати сега? Не можах да повярвам, като карах към магазина сутринта и видях там горе онова голямо таб* ло с Джими, който обявява Края. Можете ли да повярвате в това?
Казах, че лично аз не мога да приема идеята на Калки. Но мисля, че той вярва в религията си и наистина смята, че светът ще свърши.
— В,ие сте тази — каза внезапно Естел, — дето плаща алименти на бившия си мъж.
— Смятам, че жените трябва да постъпват именно по тоя начин. Някои жени — добавих бързо. — Положително не и във вашия случай. Вас Калки ви е изоставил. Така че той много в;и дължи. А моя съпруг го напуснах аз. Освен това изкарвах повече пари от него. Така че когато той получи родителските права над децата ... — Прекъснах автобиографията. — Калки плаща ли ви алименти?
Естел кимна. Личеше, че не съм героиня в нейните очи. Бях предателка спрямо съществата от моя пол: „Отнеси това в пералнята“ бе вечната песен на женичката. Но аз не бях пристигнала в Ню Орлеан да разнасям евангелието на равните права.
— Този магазин за птици и риби е на Калки, нали?
Един единствен път X. В. В. щеше да е прав, ако
кажеше, че чифт очи се присвиха. Очите на Естел се превърнаха в цепнатини.
— Доктор Лоуъл е собственикът — каза тя предпазливо. — Разбира се, те са стари приятели. Джими учеше при доктор Лоуъл в „Тюлейн“. Подготвяше се за медицинския факултет, а доктор Лоуъл бе негов преподавател. А сега трябва да ви предупредя, че нямам намерение да казвам Каквото и да било за Джими, добро или лошо, освен това, че постъпи като копелдак, дето с такава лекота ме остави да си мисля с години, че наистина сме женени и като се върне от Азия, ще живеем заедно, а той не се върна.
— Кога го видяхте за последен път?
— През последната му година в армията. Срещнахме се в Бангкок. Беше 1968 година. Каза, че щом го демобилизират, се връща право у дома, в Ню Орлеан. Тук правят най-хубавите сладкиши с ром в града. — Сладкишът беше добър. А настроението на Естел започна да се повишава. Каза също, че щял да продължи в медицинския факултет. Но аз дори тогава си знаех, че това са само приказки. Защото той наистина се привърза към Азця. Искам да кажа, можеше да говори на всичките езици." Предполагам, трябва да е имал доста приятелки там. Туземки. Като Бътерфлай. Винаги съм си мислела, че е сексоман. Както и да е, когато напусна армията, той остана в Сайгон. Казах, че съм готова да отида при него, макар да ненавиждам китайската кухня. Веднага след това ноиска развод. Трябва да кажа, че беше щедър. Плати мм да отида до Мексико. Скоро след като се върнах, ми се обади от Бангкок. Каза, че се оженил за онова богато момиче Дорис Пен-никър. Искал да бъда щастлива. Надявал се да се омъжа отново. Господи, мъжете са отвратителни. Както и да е, аз му затворих телефона и почнах работа.
— В магазина?
Естел кимна. В очите й имаше сълзи. Знаех как се чувствува.
—■ Джайлз... искам да кажа доктор Лоуъл, напусна миналата година „Тюлейн“. Винаги сме били добри приятели. Всъщност Джими му беше нещо като любимец. Джайлз бе уморен от преподаването. Уморен от бедността. Обичаше тропическите птици. Рибите дойдоха по-късно. После му хрумна за тях. Както и за сушените глави. Във всеки случай той отвори магазина и аз почнах работа при него. Постигна огромен успех. А аз обичам да работя. — Нямаше особена убедителност в последното изявление. Довършихме виното мълчаливо. На съседната маса неудържимо горяха покривките. Паникьосан, сервитьорът изля върху огъня брен-ди. Избухна синкав пламък. Всички бяха очаровани и пияни. Тропически град.
-- Откъде идват парите?
— Парите? — Естел съсредоточено наблюдаваше как сервитьорът ни прави кафе-брюле. — Магазинът е разработен много Добре, ако това имате пред шд.
— Имах пред вид Калки.
— Господ знае. Но той е в състояние да подмами птичките Да слязат при него от дърветата. Истински шарлатанин. — Естел изостави тази тема и не можах да я накарам да я подхване отново. — Знаете ли какво — каза тя, станала изведнъж мила, — между Шс казано, аз мразя птиците. Някаква фикс-идея. Затова отидох при психиатър, приятел на Джайлз... на доктор Лоуъл. И той ми разправи оная история за някаква жена, дето отищла при доктор Юнг, швейцарския психиатър, и му казала как всеки път, като излизала навън, птиците я нападали. И доктор Юнг й казал: „Мадам, убеден съм, вие само си мислите, че ви нападат. Нека се разходим из градината ми и ще видите, че това съществува само във въображението ви.“ Нали така? И излезли те в градината на доктор Юнг, и всичките птици я нападнали. И с мене е така. Не искам да кажа, че ме нападат, но тръпки ме побиват от тях.