— Да интервюирате доктор Лоуъл. Да пишете за магазина в „Сън“.
— Бих си помислила, че всичко, което можем да напишем, ще ©и е от полза.
— Ние си имаме програма, мисиз Отинджър. Ненавременното разкриване на картите може да развали всичко. Аз съм човек на Уайт.
Стори ми се, че каза „аз съм бял“8. Когато съм с черни, в главата ми все се върти расовият проблем.
— Вие сте какъв?
— Аз съм специално прикомандирован към комисия--та на Уайт. — Погледнах го доста безизразно, предполагам. Получих едно сприхаво обяснение. — Сенаторът Джонсън Уайт е председател на комисия за контрол върху престъпленията с наркотици. Те постоянно изучават положението с опиатите в световен мащаб. Бях изпратен в „Калки ентърпрайзис“. Затова и ходих в Кат-макду. Затова съм тук сега. След няколко седмици ще се проведе публично заседание на комисията. Калки ще бъде призован. Сенаторът Уайт не желае никой да разгласи това преди него самия.
Предположих, че Маклауд лъже. Дали работи, или не за комисията на Уайт, няма нищо общо с това, че работи за себе си. Бях сигурна, че получава подкупи от „Калки ентърпрайзис“. Но се направих на глупачка. И мисля, добре.
— О, аз не знаех! — Хвърлих му благоговеен женски поглед. — Значи, сте голям човек, тажа ли?
Маклауд се укроти или се престори на укротен, което за моите намерения бе едно и също. Исках да го неутрализирам.
— Да, голям — прошепна той. Мисля, че „дрезгаво“ е подходяща дума за случая. Започваше да се напива.
— А дали не бихте могли да ми уредите среща със сенатора Уайт? Неофициално? Нали разбирате, „според компетентното мнение на високопоставен източник от Капитали я“.
— Бих могъл. — Маклауд се вторачи в блузата ми. Опасноста от расово смешение изпълни помещението. Просто надвисна над нас като атомна гъба. Бях спасена от един звън. В буквалния смисъл. Телефонен разговор. Станах. Маклауд остана седнал. Взех огромната му черна лапа в своите бели и сравнително малки ръце.
— Ужасно се радвам, че се срещнахме. Бяхте много мил. — Издадох устните си напред за миг и изчезнах. Маклауд не помръдна. Усмихваше се.
— Обажда се доктор Джайлз Лоуъл. — Гласът в слушалката бе приятен, с много слаб южняшки акцент. — Естел Кел и ми каза, че сте искали да се срещнете с мен.
— О, много искам да ви видя. Както знаете, аз съм на служба при Калки.
— Да, знам. Сега съм в магазина. Защо не наминете? Звъннете три пъти на главния вход. Ще ви отворя.
Казах, че тръгвам веднага. За (воеки случай позвъних на Брус в Ню Йорк.
— Здрасти — изкрещя той. Беше една от неговите вечери. Някакво парче от последния период на Джони Митчел гърмеше по хай-фи уредбата.
— Слушай, Брус. Отивам да се видя с доктор Лоуъл в магазина.
— Наслука. Дръж...
— Млъквай. Казвам ти това, в случай че ме убият.
— О — подсмъркна Брус. — Мислиш ли, че е опасен?
— Цялата работа е опасна. Самият живот е опасен. Както и да е, аз тръгвам. Освен това проучи някой си Джейсън Маклауд. Твърди, че е нарк. Черен. Изглежда като току-що слязъл от екрана герой на закъсала 9 телевизионна програма. Разправя, че работел за комисията на сенатора Уайт...
— Уайт разследва Калки?
— Така разправя оня.
— Уайт иска да стане президент.
—* А аз не искам да закъснея. — Оставих слушалката. Бях нервна. Да си жена, понякога е жива мъка. Никога не ме е било страх от изнасилване. Или от летене. Или от хората като цяло. Но постоянно ме преследва мисълта за висока масивна мъжка фигура. Приближава се зад мен в тъмна улица. Не иска богатствата ми. Иска живота ми. Усещам ръката му около врата си. Не мога да видя лицето му. Не мога да дишам. Безпомощна съм.
Улица „Бърбън“ бе поне добре осветена и аз вър-вях по нея, като избягвах пресечките, докогато можах — особено улица „Дофен“ с надвисналите й галерии, хвърлящи плътна сянка, в която, сигурна бях, се таяха неизброими огромни, масивни мъжки фигури. Ръцете ги сърбяха да се сключат около врата ми изотзад.
Улица „Бърбън“ трудно може да се нарече приятна за една непридружавана жена в светлосиня рокля, изкопирана от Халстън. Въздухът бе наситен със секс. Също и с тътена на музиката от баровете. Всички изглеждаха страшни в светлината на неоновите лампи. Нощем сама жена бе •предизвикателство © тоя град, на тади улица. Мъжете се вторачваха в |мен. Някои се хилеха похотливо. Никой, слава богу, .не се нахвърли отгоре ми.
Съсредоточих се върху чантичката си, която запълних с въображаем револвер. Зареждах го непрекъснато. Чрез най-обикновено съсредоточаване можех да убедя и най-пияния субект, че съм въоръжена и опасна. Както се оказа, жените бяха по-лоши и от мъжете. Сексът изчерпваше намеренията им. Но не и с мен. Аз бях конкуренция. Мушкаха ме с лакти. Ритаха ме. Ловджийките не се страхуваха от въображаемия ми пистолет.