Сенаторът Уайт владееше речника си, както подобава на президент. Имаше и ясна представа за света. Както и безупречен заряд интелигентност (би казал X. В. В.). За нещастие не бе схванал мисълта ми.
— Почти съм убедена от вашето красноречие — казах аз. — И това е комплимент, защото съм от ония чудаци, дето говорят все за околната среда. Но когато казах, че краят на света наближава, нямах пред вид известното на всички. Искам да кажа, дори американският конгрес би трябвало да подозира, че сме в състояние на отрицателна ентропия и всичко се изчерпва. Но имах пред ,вид нещо много полросто. Имах пред вид един истински край на света благодарение на Калки.
Уайт започна да ме ръси с плява.
— Сладурче — каза той, — ако смяташ, че мистър Калки ще изключи човешката раса, по-добре помисли отново. Защото — сега вече гласът му не беше глас на два пъти роден, а стана глас на президента Уайт, говорещ на своя народ — няма начин да се унищожи човешкият живот на тази планета без пускането на американската ядрена мощ срещу ордите на международния комунизъм — една възможност, която, признавам, никога няма да изключа въпреки неохотата, с която бих взел подобно решение, ако върху ми легне като главнокомандуващ съдбоносният дълг. — Туристите от съседната маса сдържано изръкопляскаха. Уайт понижи глас. — Кели не може да свърши света. Това е технически невъзможно. Дори и десет неутронни бомби тип „Б да имаше, пак не би могъл. Проверил съм в Пентагона. Но въпросът е чисто теоретически, защото той няма и една. Не питай откъде знам, но знам.
Хванах се за фразата „тип „Б“. Бях се изказвала против разработването на неутронна бомба. Неутронната бомба убива задоволително, макар и болезнено персонала (противопоставен на хората) и остава непокътнати сградите, но радиоактивният й прах може да остане хиляда години в атмосферата.
— Тип „Б“? Да не искате да кажете, че съществува нов модел?
— Не казах тип „Б", Теди. — Уайт излъга, без да му мигне окото. — Или не си чула добре, или аз не съм се изразил правилно. Но не това е важно. Важното е, че безопасността на свободния свят сега се крепи върху тази малка неутронна бомбичка, дето уважава собствеността. И тия, които са против нея, са главно червени и съмишленици на „Уошингтън поуст“ и „Ню Йорк таймз“. — Умът на сенатора Уайт проявяваше склонност да действува в познати, макар и нямащи общо с въпроса сфери. — „Конкорд“ е не само един голям самолет, но и опасността от него за околната среда не е доказана, докато аерозолните опаковки са абсолютно безвредни по мнението на неангажирани наблюдатели от промишлените среди. Та викаш, стая 437 в хотел „Джефърсън армз“? — Последното бе изтъркано нежно.
— Заминавам за Ню Йорк. — Подарих му една лъчезарна усмивка. — Някой друг път — промърморих. Стори ми се разумно да го заблудя. Нямах желание да ме привлече под отговорност. Нито под себе си. Платих сметката с жест. Джайлз ме бе предупредил, че сенаторите никога и за нищо не плащат. Уайт ми благодари.
Докато излизахме, той изманеврира така, че щеше да забърше съседната маса. Почитателите му се наелектризираха:
— Ние сме с вас, сенаторе — каза един. — Трябва да станете президент — каза друг. — Побъркай ги, Теди! — каза трети.
Лицето на Уайт помръкна. Мисля, че беше, задето познаха и мен.
— Все още си имам почитатели — натякнах му аз.
— Не беше за тебе. — Уайт напълно успя да постигне вайсовско озъбване. — Тоя човек ме -помисли за Теди Кенеди. Това е нация — каза сенаторът Джонсън Уайт не съвсем под носа си — от шибани полуидиоти.
Пред хотела Уайт дълго държа ръката ми, докато се сбогуваше.
— Обаждай се, Теди. — После портиерът, няколко минувачи и аз бяхме угостени е една финална дървеняшка ария. — А ти помисли върху това, дето ти казах. Щото, Теди, с твоа поющ искам да напраа таа -страна толко убаа и толко чиста, и толко състраателна, колкото аз и ти, колкото и та велика страна може да стане и ще стане, когато я възстановим за тебе и за мене, и за народа, който я направи най-великата нация в историята на страната.