Джералдин и аз се шляехме по Пето авеню. Тук беше по-малко разнебитено. Пред Обществената библиотека решихме да отидем до „Медисън скуеър гардън“. Дъхът ни струеше като дим в студения въздух. Джералдин каза:
— Искам да се срещнем с професор Йоси, атомния физик. Той е мандала. Подготвя специални ефекти за петнадесети.
Прекосихме парка „Брайънт“ — малък правоъгълник зеленина зад библиотеката. Високи оголени дървета заобикаляха обрасла поляна. По пейките седяха бедняците, отвергнатите. Повечето черни или с латиноамерикански произход. Някои пиеха вино от завити в кафяви книжни кесии бутилки.
Седнахме за малко на една пейка близо до зелена бронзова статуя на брадат мъж, нашарена с белите изпражнения на гълъбите. Едно бледо слънце се опита, но не успя да си прогори път през кафявата мъгла. На съседната пейка някакъв бял мушкаше мръсната игла на сприцовка в лъонал от подуване синьо-червен глезен. Никой не му обръщаше внимание.
Наблюдавахме, преодолели ужаса си, този парад на чудовища. Пияни, наркотизирани, луди, те залитаха край нас, като си говореха сами. Помислих си, че един от плакатите „Калки, Краят“ виси съвсем на място на зданието срещу нас. Не можех да си представя, че някой от тия хора би искал светът да продължи.
Джералдин прочете мислите ми, което не беше трудно:
— Това не е живот — каза тя.
— Не, не е.
Двамата ни телохранители изглеждаха неспокойни. Както си седяхме в тази градинка, бяхме чудесна мишена за... Триадата. Опитах се да разбера за кого:
— „Сън“ смята да изобличи Калки като търговец на наркотици.
— Кога? — Джералдин бе спокойна.
— След митинга.
— Калки е готов.
— Бих искала да ми кажеш истината.
Джералдин успя донякъде да се усмихне. Забелягах, че три лунички в основата на носа й образуват триъгълник. Златен триъгълник?
— Виж какво — каза тя, — това, което сме били, което сме и което ще бъдем, са три различни неща. Аз се готвех за постоянно място в МТИ. Сега съм Съвършен учител, седнал в парк „Брайънт“ — Ню Йорк, с друг Съвършен учител. След трети април отново ще стана нещо друго.
Десетина от поклонниците на Калки бяха влезли в градината. Ходеха от пейка на пейка... Раздаваха брошури, картички с адресите на различни ашрами, книжни лотоси. Те се държаха доста добре, като се имат пред вид скритите в това място опасности.
В момента бях възприела факта, че нямаше да ми кажат нищо по тема „А“ до... кога? До Края или и след това? Макар и усвоила навика да говоря за края, никога не го възприемах наистина сериозно. Най-много допусках да има нещо като телевизионен спектакъл. После куп обяснения за някакво извънредно помилване на човечеството. Или може би, и това би било най-умно, щеше да се обяви, че краят вече е настъпил и всички като по чудо сме пречистени и живеем в началото на нов Златен век.
Кой би усетил разликата? Аз често съм изпитвала чувството, че съм умирала и преди. И все пак, колкото и да е чудно, никога не съм имала усещането, че се раждам, още по-малко, че се прераждам. Във всеки случай, измислила бях няколко начина за измъкване от дилемата на трети април и предполагах, че Калки е направил същото. Какъвто и да беше или да не беше, Калки си оставаше роден панаирджия.
Джералдин ми разказа за себе си и Лакшми:
— Дорис и аз учехме заедно във Вашингтон. Първо в Националното катедрално училище. После — в Американския университет. Винаги сме били много близки. Една ваканция аз прекарвах у тях. После тя 3 у (нас. Дори като постъпихме в различни колежи, продължихме да поддържаме връзка. По телефона. Всекидневно. Понякога по два пъти на ден. Тя бе в Чикаго. Аз — в Бостън. После тя се омъжи за Джим Кели и се премести в Сайгон. Истински ми липсваха онези дълги разговори.
— За какво, боже мой, си говорехте? — Мразя телефоните. Свеждам разговорите до минимум.
— За всичко! За брака й. Моята кариера. За отровния й бръшлян. Изследванията ми. Закона на Хайзенберг. Тя непрекъснато искаше да го обори. Докторската ми дисертация бе „Вариации по тема на Мендел“. Благодарение на телефона не се отчуждихме една от друга. После тя се омъжи.
— Беше ли ... сполучлив ли е бракът?
— По телефона стигнахме до извода, че не съществува такова нещо — сполучлив брак. Това стана тъкмо преди тя да напусне Чикаго, за да отиде при Джими в Азия ... Помня, че говорихме три часа. Беше мой ред да плащам разговора.
— Тя беше ли щастлива с него?
— Какво да ти кажа, тя си е съпруга, а той съпруг. Това винаги поражда проблеми, нали?
— А ти защо не си се омъжила?