— Исках деца. Не мога да имам. Аз съм... повредена. Защо да се омъжвам тогава?
— Уместен въпрос.
Но недоволството на Джералдин бе явно.
— Ти си имала късмет — каза тя с неочаквана завист, — преживяла си майчинството, преди да го надраснеш.
— Аз не съм добра майка. — Това бе истина. Чувствувах се виновна. Трябва да отида до магазина на Ф. А. О. Шварц. Да купя играчки.
— Не ми беше зле в Бостън. После Дорис... изведнъж се появи Лакшми. Каза ми коя е. Кой е Джими. Коя съм аз.
— Повярва ли й?
Джералдин поклати глава:
— Разбира се, не. Поне не веднага. Но Лакшми настоя да им отида на гости в Катманду. Беше бременна. Искаше да бъда при нея. После, когато се роди детето, се разболя от коремен тиф. Детето също. Джайлз и аз спасихме Лакшми. Бебето умря. Вече въобще не се поставяше въпросът някога да я напусна. Така че бях вписана във ведомостта и получих лаборатория. От МТИ ми изпратиха ултиматум. Или да се връщам, или губя мястото. Останах в Катманду.
Студен вятър разхлопа клоните над главите ни. Джералдин потръпна.
— Имаме удивителна съдба, Теди. Не мога да ти кажа повече от това. Защото... Има — внезапно каза тя много остро — плъхове в този бръшлян. Погледни към храсталака зад статуята. Два плъха стояха на задните си крака — светлооки, самоуверени, немигащи. Взираха се в нас, докато бързо излизахме от градината. Телохранителите ни останаха доволни.
Черни проститутки (предизвикателно женствени) със сребърни перуки и къси поли се спотайваха по входовете на Четиридесет и (втора улица. „Книжарници за възрастни“ се редуваха със „салони за масаж“ и с най-лошото — гръцки ресторантчета, в които миризмата на вряща мазнина заслужаваше собствен кръг в Дантевия ад. Разнебитени кина рекламираха филми с порнография и убийства — теми, надали чужди на хората от улицата.
— Те всички са така... несимпатични. — Реакцията на Джералдин бе почти. като моята. Само бе избрала дума, която аз не бих използувала. — Те ще са щастливи, когато епохата на Кали свърши.
— Де да знаеш. Може пък да са щастливи и сега.
— Съмнявам се.
На ъгъла с Осмо авеню имаше друг плакат, рекламиращ митинга в „Медисън скуеър гардън“. Двуметрови букви обявяваха: „Калки“. Под рисунка на Калки върху бял кон стояха имената на артистите, които щяха да излязат с него на 15 март. Смесването на шоу-бизнес и религия бе ловко, макар и обезпокоително. Представих си. Махарадж-джи на космодрума в Хюстън. Или папата на стадион „Янки“. Очевидно целта бе масов делириум. Но с какъв край? Краят?
Джералдин гледаше втренчено в плаката.
— Молиш ли се?
Джералдин поклати глава. Засмя се.
— Не. Всъщност да. В известен смисъл. Молех се Калки да не падне от тоя кон и си счупи врата. Той се ужасява от коне.
Тръгнахме бързо по Осмо авеню. Бледото слънце се бе предало окончателно и небето имаше цвета на кал. Студът ме пронизваше.
На едно място, където бяха нарисувани „гоу-гоу“ танцьори, попитах решително, както би казал X. В. В.:
— Какво ще стане с нас на трети април? И ние ли ще изгорим?
— Ние ще продължим. — Отговорът бе много бърз.
— Каквито сме си?
— Променени, струва ми се. Не знам. Нямам спомени от присъствието си в края на друг цикъл. А ти?
— Разбира се, че нямам. — Играта започваше да досажда. — Нямам спомен за нищо друго освен за това, че съм живяла този път. Отстраних се, пропускайки един наркоман да залитне край нас. Очите му бяха затворени. Спеше и ходеше. — Не вярвам, че ще продължим.
— Ще продължим. — Ако Джералдин се преструваше, беше по-убедителна от обикновено. Бях решила, че е влюбена в Калки и Лакшми. В резултат на това бе изпълнена с желание да изостави логиката н им помогне да си играят на божественост или пък (беше ли възможно това?) тя също търгуваше с наркотици. Дадох си сметка колко малко всъщност знам за колегите си Съвършени учители. Мисля, че ако тогава бих могла да се измъкна, щях да го направя. Дебнещите китайски наемни убийци не ме забавляваха. Нито пък кандидатите за президенти с тяхното привличане под отговорност. Нито агентите на Бюрото за наркотици с техните обвинения. За нещастие имах нужда от тези пари. Имах нужда от „Сън“. Имах нужда от Калки. Хванали ме бяха на въдицата. Но не бях доволна.
Загадъчният „Медисън скуеър гардън“ (не беше нито квадратен, нито пък градина) ми бе познат от телевизията. Там се провеждаха политически конференции. Мерките за сигурност бяха строги. За щастие охраната ни можа да гарантира за нае пред колегите си. Пуснаха ни, колкото да научим, че доктор Лоуъл току-що си е отишъл.
Джералдин и аз влязохме в залата. Пет-шест работни прожектора осветяваха само средата, където няколко души довършваха дванадесетметрова пирамида. При натискането на едно копче пирамидата щеше да се разтвори според Джералдин. Тя бе взела участие при конструирането на механизма. На върха на пирамидата бе ниският трон, където щеше да седне Калки.