— Трябва също така да спомена, че местните големци на римо-католическата църква са влезли в нечестив съюз с Лигата за защита на евреите. С общи усилия те ще се опитат да провалят митинга на 15 март. В резултат на това, противно на съобщенията в печата и в интерес на сигурността, Калки няма да участвува в телевизионното предаване на Дейвид Съскиид идущата неделя заедно с групата християнски и еврейски водачи.
Последва обсъждане на ядрения ефект на професор Йоси. Той заяви, че нямало да има технически затруднения.
А аз за какво мислех? Продължавам да си задавам този въпрос, докато съживявам онези изключителни: дни. Първо, решила бях, че ако Калки е достатъчно луд да избие човешката раса, ще го направи с някаква ядрена верижна реакция. Чувствувах се обречена от първия момент, в който срещнах професор Йоси. „Пространство и време са владение на поета. Оставете го да отиде, където желае и прави, Каквото му хареса. Такъв е Законът.“ Заменим ли „поет“ в стиха на Виктор Юго с „Калки“, това ще се превърне в негов апотеоз. Като разсъждавах върху Закона и поета в салона на „Марияна“, започнах да се чудя дали изобщо бих могла да обхвана идеята за края на целия човешки живот (с изключение на няколко от нас). Предадох се. Умът ми не можеше да побере това. Отдадох се на обичайното си състояние — приемах Калки като чаровник, мошеник, шарлатанин, самата субстанция на сандалово дърво и русо.
Внезапно Калки се върна. Прозя се. Извини се на -=всички ни. Обяви, че срещата е закрита. Попита ме дали умея да яздя. Когато отговорих „да“, той ме покани да яздя с него в Сентрал парк. Могла съм да взема чифт от неговите джинси. Той също обу джинси. Сложи си яхтсменско кепе.
Придружени от четирима телохранители, ние се отправихме с кола към конюшните, където бе настанен белият кон от Индия. Наех един грохнал риоак. За телохранителите бяха отредени гарантирано безопасни понита. Двама яздеха пред нас и двама отзад. Изглеждаха кисели.
Денят беше студен. Сини петна дупчеха обикновено кафеникавото небе. Лицето ми пламна от студения, миришещ на сняг бриз. Средата на март си беше зима. Прашинките във въздуха изпращаха слънчевите лъчи обратно в космоса. Съдено ни бе да замръзнем.
Паркът бе кафяв, но приятен. Хванах се, че мисля за хълмовете над Бърбенк, където яздех с Ърл младши, преди съпружеството да сложи край на подобни дружелюбни разходки. Това беше много отдавна.
Алеята за езда беше кална. Моят кон се плашеше от всеки храст. Страдаше от газове. Белият бе необикновено красив. За нещастие Калки се оказа нервен ездач. Зле работеше с юздата, не долавяше ритъма в хода на животното. Имаше късмет — конят излезе с добър нрав. Правех, каквото мога, да им помагам. Калки беше в добро настроение. От предишната ни интимност нямаше и помен.
— Въобще не познавам Ню Йорк — каза. — Идвал съм веднъж. През последната си година в „Тюлейн“. Само че джобът ми бе твърде празен, за да ида където и да било освен в „Рейдио сити мюзик хол“. Помниш ли „Ракетите“?
— Да. Всъщност познавам една от тях. Отказа се от спектаклите. Приятелка на Арлин Уегстаф.
— Харесва ми твоята приятелка Арлин. — Не разбрах какво искаше да каже Калки. Ако изобщо имаше нещо пред вид. Дали знаеше? — Помня я от филмите. —
Калки нахлупи кепето над очите си, докато група ученички се изнизаха край нас в колона по една. Не го познаха. Телохранителите ги изгледаха подозрително. Аз също. За щастие, в групата нямаше китайка.
Конете ни се подплашиха, когато двамина черни престъпници подгониха други двама с вид на престъпници от латиноамерикански произход през пътеката за езда. Блесна нож. Или светна. Или лъсна. Докато ние обуздавахме конете, телохранителите зад нас измъкнаха револверите си. Но престъпниците бяха изчезнали зад един хълм. Почакахме малко. Последва писък. После нищо. Продължихме пътя си. — Няма да се измъкнат. — Отново тази смущаваща категоричност в гласа на Калки, студенина, която много отиваше на деня.
— А ще остане ли някой, от когото да се измъкнат? Или нарушавам правилата?
Калки само се усмихна. После се впусна в лек галоп. Последвах го. Телохранителите правеха всичко възможно да не изостават. Трябва да бяхме изминали половин миля, преди Калки да спре белия кон. Точно над кулата на един хотел, наречен „Есекс хауз“, някакъв самолет се наниза като сребърна игла в последното парче синьо небе.
— Мисля, че стойката ми не е много лоша, нали? — Не казах нищо. Нали поне не падна. — Купихме нова „Гаруда“, „Бониг—707“. Правоспособна ли си за „707“?