— Да. Но ще трябва опитен втори пилот, навигатор...
— Мога да науча всичко това.
— Кога?
— Когато мога. Хареса ли ти Джералдин? — Калки за пръв път ми задаваше въпрос от личен характер.. Дори изглеждаше любопитен да чуе отговора.
— Да. Много. Имаме доста общо.
— Радвам се. И тя е ценен човек. — Глупава думаг помислих си. Като че тя — и аз — бяхме лични негови притежания.
Възползувах се от неслужебното настроение на Калки:
— Не бих казала, че Джайлз е напълно... прям..
— Той има да изпълнява най-трудната роля.
— А именно?
— Трябва да противостои. Трябва да бъде другото.
Изучавай Ведите. — Правех всичко възможно да изчета някои от хилядите стихове, химни, мантри, анекдоти от праисторически времена, които образуваха индуистките свещени книги. В ашрамите разните гуру провеждаха ускорени курсове по началото и края. За жалост пропускаха най-важното — средата.
— Предполагам, че това идва от двойнствеността — казах аз. — Наистина го мислех за доктор Ашок.
— Така трябваше. Всички трябваше да мислят така. Ако Джайлз стъпи в Непал като Джайлз, отива в затвора.
— Защото търгува с наркотици?
— Да.
Защо ние, тъмните, си мислим, че ония, които са светли, са непременно и прозрачни... като самата светлина? Цитат на Расин в бордовия дневник: „C’etait pendant l’horreur d’une profonde nuit.“ Никога не успях да направя превод, който да звучи така ужасяващо като оригинала. Беше през (но също и „надвисвашем... не, „надигаше се“... не, „вещаеше“) ужаса на една тъмна нощ. Но „profonde“ не е само тъмата. „Profonde“ може също да означава дълбините на самата преизподня, космически мрак, който погребва всичко. В този контекст „да“-то на Калки беше много по-внушително и смразяващо от всички заклинания за края или Края. Тъмна нощ се спускаше вече над двама ездачи в Сентрал парк.
— И вие ли?
— Да. — Калки не сваляше поглед от небостъргачите на града. Вече не отричаше.
— Защо?
— Пари. За ашрамите. За мандалите. За шилите, дипляните. Откъде другаде бихме могли да получим толкова много и в такъв кратък срок?
— Потресена съм — изкикотих се нервно. Нещо което никога не правя. Но бях потресена. Бях и уплашена.
— Защо? Не бих казал, че е кой знае каква тайна. Откъде другаде могат да идват парите?
— Последователи. Дарения. Лотосовата лотария. Не, всъщност това е невъзможно. Лотосите не се продават. Де да знам. Искам да кажа, всъщност не съм потресена от това. — Говорех бързо. — Не, потресена съм, предполагам. Искам да кажа, Калки, аватарът на Вишну н всичко останало е фалшиво. Че религиозната ви мисия е само фасада за нещо толкова долно...
— Аз съм Калки. Аз съм аватарът на Вишну. Дошъл съм, за да пречистя. Дошъл съм, за да причиня свършека. Но освен това съм в тялото на Джим Кели. А той си има собствена история преди мен. Продавал е наркотици в Сайгон. Работил е за „Чао Чоу“ от Хонконг. Бил е в съдружие с бившия си професор, там в Лос Анжелос. Когато се разкрих, използувах каквото имаше подръка. Получавам пари, както би ги получавал Джим Кели — чрез търговия с опиати. В същото време правех онова, за което съм дошъл. Учех. Предупреждавах. Опитах да достигна доколкото мога повече хора, носейки тялото на този човек.
— Нямате ли угризения по повод наркоманията? Имам пред вид, че освен дето е незаконна, тя може да доведе и до смърт.
— И аз съм смърт...
Сякаш за да подчертае казаното, последният остатък синьо небе се затъмни от облаци. Едри снежинки падаха помежду ни. Замръзнала бях във всяко отношение.
Калки се обърна към мене. Красивите очи излъчваха светлина както винаги.
— Не се страхувай — каза той. — Няма да боли.
— Как? Какво ще се случи?
- Ще засънувам нещо друго. Това е всичко.
— Ние всички сме вашите сънища?
Калки кимна. Изглеждаше щастлив като ученик, който най-накрая е решил някое трудно уравнение.
— Аз съм съзнанието, което съдържа всички неща, както и никакви неща, или нищо. Аз съм, и това е всичко.
— Ако всичко това го сънувате, защо тогава... защо създадохте цялата тая бъркотия на земята? Защо допуснахте да съществува епохата на Кали?
— Аз играя игра. Трябва да се съобразявам с правилата, които създавам, защото и те създават мене. Не мога да ти кажа повече, понеже човешката реч е бедна. Запомни едно — само моите сънища украсяват пустотата на вечността.
— Там, във вечността сте сам?
— Там, тук, това са само думи. Аз съм. Няма друго.
Осени ме вдъхновение — наследствена памет? Или просто нещо четено напоследък и неразбрано: