Лакшми подреди масата. Аз запалих свещите. Джайлз все обещаваше да отиде в главната сграда на „Кон Едисън“ и да измисли как да освети нашата част на града с колкото гориво бе все още останало в тръбопровода. Но така и не се наканя. Джералдин сложи свежите лотоси, които бях намерила в един цветарски магазин на „Мединсън авеню“. Джайлз готвеше на газов котлон в „Имперския апаратамент“ на Калки и Лакшми. Джайлз и Джералдин си бяха взели апартаменти и двамата. Аз мазохистично избрах единична, доста неудобна стая в задната част. За икономия?
Индийските костюми бяха изоставени. Лакшми и Джералдин бяха елегантно издокарани. Резултат от прекараните часове в магазина на „Бергдорф Гудмън“ от отсрещната страна на улицата. В края на краищата, подгонена от нуждата, аз направих посещение на „Сакс“, където набързо събрах куп грозни боклуци. Защо грозни? Не знам. Предполагам, че не исках да се възползувам от нашето положение, надявайки се, че като не се възползувам от него, Каквото и да е то, може би ще се подмами да се самоликвидира. Всички започнаха да ядат месо. Отбелязах това без коментар. Предполагах, че когато поискат да узная новите правила на играта, която играеха, ще ми ги кажат.
Калки смеси „Сазераци“. Кой знае защо, когато бях в Ню Орлеан, той бе останал с впечатление, че ги харесвам. Не ги харесвах. И не ги харесвам. Въпреки или поради валиума и „Сазераците“ бях, ако не весела, то поне по-спокойна от когато и да било след Края. Останалите бяха на самото седмо небе. Калки носеше памучен костюм и свободно вързана вратовръзка. Джералдин и Лакшми бяха във вечерни рокли. Джайлз си бе намерил смокинг — твърде голям размер.
Седнали под свещниците, заредени с истински свещи (мой принос), наблюдавайки отраженията си във високи златни огледала и пиейки силните „Сазераци“, изпитвах усещане за лунатично благополучие. Радвах се, че не бях сред милиардите вън от този апартамент, конто бързо постигаха максимална ентропия.
Говорехме за дрехи. Да, за дрехи. Дори Калки изказваше мнения. Аз слушах. Пришивах очи, така че останалите ставаха на трепкащи кехлибарени мъглявини в светлината на свещите. За момент имах чувството, че по някакъв начин сме се промъкнали в някой по-раншен век. Осемнадесети. Скоро щеше да засвири Моцарт. Щеше да проговори Волтер. Щях да упражнявам френския си и никога вече нямаше да се сетя за двадесетия век, последния век... ужасите.
Говорехме за храна. За пътешествия. Калки се обърна към мен. Виждах го през полузатворени очи. Синьо-златиста мъглявина.
Ти скоро ще пътуваш — каза той.
— Къде? — попитах. — Кога?
— През юни. Юли. Веднага щом улиците станат малко по-чисти. — Това е деликатен израз, помислих си аз.
— В Европа — каза Джералдин. — И аз ще дойда. Първото ми пътуване там.
— Аз също ще се присъединя — каза Джайлз. — Европа. Африка, Азия. Навсякъде, където бе дарена целувката на Шива.
— Да. — Пуснах тази сричка да падне като камък в разговорническия им брътвеж. Спряха да говорят. Спогледаха се. Личеше, че са ме разисквали надълго и широко. Трябва ли да знае Теди, или не?
Джералдин бе тази, която най-накрая ме отведе в Съвършеното учителство.
— Не бяхме честни — каза тя -на другите, както и яа мен.
— Да. — Пуснах сричката отново. Чувствувах се повече от обикновено нереална.
Лакшми изглеждаше истински загрижена:
— Но Теди знае какво се случи.
— Не мисля. — Джайлз погледна Калки, който гледаше мен. Изражението на Калки бе наричано от някои автори, които вече не са между нас, загадъчно (произходът на думата е добре изяснен в „Оксфордския речник“).
— Ами — каза малко неочаквано Джералдин, — ти го направи, Теди.
— Какво съм направила? — Погледнах Калки. Той ми се усмихна приятелски. Русото се разгърна в златистата светлина като средновековен стяг.
Но Калки не проговори. Джайлз бе този, който обяви:
— Ти, Теди Отинджър, разнесе целувката на Шива по света.
Погледнах в насрещното огледало, за да видя дали лицето ми бе задоволително безизразно. Огледалото докладва не за безизразност, а за тревога.
— Как? — попитах, »но знаех отговора.
— Лотосите — каза Джералдин. — Ти пусна повече от седемдесет милиона. Те свършиха работата.
Джайлз се изправи. Прекоси помещението към столовата. Спря. Разкъсваше се между двете си увлечения — готвенето и обясняваното.
— Всеки от тия хартиени лотоси — каза Джайлз --беше заразен с един вирус, който мигновено става смъртоносен за всяко човешко същество, както и за някои, но не всички от маймунските ни братовчеди. Другите — бозайници, птици и влечуги — остават незасегнати от този вирус или мор, или целувка на Шива, известен на твоята приятелка в съседство и патшюжка като „Yersinia entercolitica“. Джайлз подсмъркна. Във въздуха се носеше ухание на „Бьоф Строганов“. Вече готов, Джайлз се затича през лекцията си. — Обикновеният или градски тип Yersinia е смъртоносен, но не винаги. Действието му не е мигновено и не е всеобщо. По време на виетнамската война секретното поделение на американската армия за химически бойни действия успя да изолира особено вирулентна разновидност, способна да сложи край на всякакъв човешки живот на земята. Това откритие бе не само грандиозно перо за шапката на секретното поделение на американската армия за химически бойни действия, но и триумф за човека, който всъщност го разработи: старши сержанта Дж. Дж. Кели. — Джайлз се стрелна в кухнята.