Кобилата се наричаше Аграфена Ивановна: силна и дива като южна хубавица, тя затрополи с копита по дървената площадка и изведнъж се спря.
Генералът извади лулата и почна да оглежда със задоволство Аграфена Ивановна. Сам полковникът, който слезе от площадката, улови Аграфена Ивановна за муцуната. Майорът пък потупа Аграфена Ивановна по крака, а другите зацъкаха с език.
Чертокуцки слезе от площадката и отиде зад кобилата. Войникът, застанал мирно и хванал юздата, гледаше посетителите право в очите, сякаш искаше да скочи вътре в тях.
— Много, много е хубава! — каза Чертокуцки. — Снажен кон! А, позволете, ваше превъзходителство, можем ли да видим как върви?
— Стъпката й е хубава, само че… дявол го знае… Тоя глупав фершел й дал някакви хапове и от два дена вече непрекъснато киха.
— Много, много е хубава. А има ли, ваше превъзходителство, подобаваща кола?
— Кола ли?… Ами че това е кон за яздене.
— Зная това, но аз попитах ваше превъзходителство, за да разбера дали имате за другите коне подобаваща каляска.
— Е, няма много коли. Право да ви кажа, отдавна ми се иска да имам една каляска, каквито са днешните. Писах за това на брат си, който е сега в Петербург, но не зная дали ще ми изпрати.
— Струва ми се, ваше превъзходителство — забеляза полковникът, — че по-хубави каляски от виенските няма.
— Правилно мислите, пуф, пуф, пуф.
— Аз, ваше превъзходителство, имам една необикновена каляска — истинска виенска изработка.
— Коя? Оная, в която пристигнахте ли?
— О, не. Тая е така, за пътуване, собствено, за моите пътувания, но другата… Тя е изумително лека, като перце, а когато вие седнете в нея, то просто, ако ваше превъзходителство позволи да се изразя, като че бавачка ви люлее в люлка!
— Значи удобна е?
— Много, много удобна. Възглавниците, ресорите, всичко като че е нарисувано на картина.
— Това е хубаво.
— А пък колко багаж побира! Тоест аз, ваше превъзходителство, още не съм виждал такава. Когато служех в полка, в моите сандъчета се събираха десет бутилки ром и двайсет фунта тютюн, освен това носех около шест мундира, бельо и два чибука, толкова дълги, ваше превъзходителство, колкото, с ваше позволение, тения, а в страничните отвори може да се събере цял бик.
— Това е хубаво.
— Аз, ваше превъзходителство, платих за нея четири хиляди.
— Ако се съди по цената, трябва да е хубава. И сам ли я купихте?
— Не, ваше превъзходителство; снабдих се случайно с нея. Купил я мой приятел, един рядък човек, другар от детинство, с когото вие напълно бихте се разбрали, ние с него сме тъй близки, че което е негово, е и мое, и обратно. Аз я спечелих от него на карти. Няма ли да обича ваше превъзходителство да ми направи честта и да заповяда утре на обяд у мен, та едновременно с това да видите и каляската.
— Не зная какво да ви кажа. Сам аз, някак… Освен ако позволите, заедно с господа офицерите.
— Най-покорно каня и господа офицерите. Господа, ще сметна за голяма чест да имам удоволствието да ви видя в моя дом!
Полковникът, майорът и другите офицери поблагодариха с учтив поклон.
— Аз, ваше превъзходителство, сам смятам, че като се купува нещо, бездруго трябва да е хубаво, а ако е лошо, няма защо да го взема човек. Ето на, когато утре ми направите честта да ми дойдете на гости, ще ви покажа някои работи, които сам съм въвел в домакинската част.
Генералът погледна и пусна дим от устата си. Чертокуцки беше извънредно доволен, че бе поканил господа офицерите; той предварително вече поръчваше на ум пастети и сосове, поглеждаше много весело към господа офицерите, които от своя страна също тъй удвоиха разположението си към него, което личеше по очите им и по леките жестове, подобни на полупоклони. Чертокуцки излезе напред малко разпасано и гласът му стана разнежен: глас, който е обременен от удоволствие.
— Там, ваше превъзходителство, ще се запознаете с домакинята на къщата.
— Много ми е приятно — рече генералът и поглади мустаци.
След това Чертокуцки искаше да си отиде вкъщи, за да може своевременно да приготви всичко за посрещането на гостите на утрешния обяд; той бе взел вече и шапката си, но случи се някак тъй, че се забави още известно време. Между това в стаята бяха вече сложени масичките за игра на карти. Скоро цялото общество се раздели на групи от по четирима души за вист и се пръсна по разните ъгли на генералските стаи.
Донесоха свещи. Чертокуцки доста време не знаеше дали да седне, или да не сяда да играе вист. Но тъй като господа офицерите почнаха да го канят, стори му се неприлично, според правилата на общежитието, да откаже. Той поседна. Без да усети как, пред него се озова чаша с пунш, който той, без да помисли, веднага изпи. Като изигра два роберта, Чертокуцки пак видя пред себе си чаша пунш, която също така, без да помисли, изпи, като предварително рече: „Време е, господа, да си вървя вкъщи. Наистина време е.“ Но пак седна за нова игра. Между това разговорът в различните ъгли на стаята тръгна по съвсем интимни посоки. Играчите на вист бяха доста мълчаливи, ала ония, които не играеха, насядали встрани от диваните, разговаряха помежду си. В един ъгъл един щабротмистър сложил на кръста си възглавница и с лула в устата разправяше доста свободно и бавно своите любовни приключения и бе съвсем завладял вниманието на събрания около него кръг. Един извънредно дебел помешчик с къси ръце, които приличаха донякъде на два покарали картофа, слушаше с необикновено сладникаво лице и само от време на време се опитваше да пъхне към гърба си своята късичка ръка, за да измъкне оттам табакерката.