„Мигар идат у нас? — помисли домакинята. — Ах, Боже мой! Наистина завиха по моста!“ Тя извика, плесна ръце и изтича през лехите с цветята направо в спалнята на мъжа си. Той спеше като мъртвец.
— Ставай, ставай! Ставай по-скоро! — викаше тя, като го дърпаше за ръката.
— А? — рече Чертокуцки като се протегна, без да отваря очи.
— Ставай, пиленце! Чуваш ли? Гости!
— Гости ли, какви гости? — каза той и измуча някак късо, като теленце, когато търси с муцунката вимето на майка си. — Ммм… — ръмжеше той, — приближи, гълъбче, гушката си! Да те целуна.
— Душичко, ставай, за Бога, по-скоро. Идат генералът и офицерите! Ах, Боже мой, в мустаците ти има бодили.
— Генералът ли? А, значи той пристига? Но защо, дявол да го вземе, никой не ме събуди. Ами обеда, какво става с обеда, готово ли е всичко, както трябва?
— Какъв обед?
— Нима аз не съм поръчал?
— Ти ли? Ти пристигна в четири часа през нощта и колкото и да те питах, нищо не ми каза. Аз не те събудих, пиленце, защото ми дожаля: ти никак не беше спал… — тя каза последните думи с извънредно копнеещ и умолителен глас.
Чертокуцки се облещи и лежа един миг като треснат от гръм. Най-сетне скочи по нощница, забравил, че това е съвсем неприлично.
— Ах, конска глава! — каза той, като се удари по челото! — Аз ги поканих на обед. Какво да правя? Далеч ли са?
— Не зная… Всеки миг могат да пристигнат.
— Душичко… скрий се! Ей, има ли там някой! Ти ли си, момиче? От какво се страхуваш, глупачко? Върви там, офицерите ей-сега ще дойдат. Кажи, че господарят не е вкъщи, кажи, че няма да се върне, че е заминал от заранта. Чуваш ли! Кажи и на цялата прислуга, върви наскоро.
Щом каза това, той грабна набързо халата си и изтича да се скрие в сайванта зад колите, като смяташе, че там ще бъде в пълна безопасност. Но като се изправи в ъгъла на сайванта, видя, че някой би могъл да го съзре и тук. „А, така ще бъде по-добре“, мярна се в ума му и в същия миг смъкна стъпалцата на каляската, която беше наблизо, качи се вътре, затвори вратичката и за още по-голяма безопасност зави се с покривката и с коженото одеяло, сви се в своя халат и съвсем утихна.
В това време колите пристигнаха пред входната площадка.
Генералът излезе и се поразтърси, след него — полковникът, като оправи перата на шапката си. После от файтона скочи дебелият майор със сабя под мишницата. Подир тях от бонвоаяжа изскочиха тънките подпоручици със седналия на коленете им прапоршчик и най-сетне слязоха наперените върху конете офицери.
— Господарят не е вкъщи — каза един лакей, който излезе на площадката.
— Как не е? Но сигурно ще бъде за обед?
— Съвсем не. Те заминаха за цял ден. Може би утре по това време ще се върнат.
— Туйто! — рече генералът. — Че как тъй?…
— Да, това е номер — рече полковникът, като се смееше.
— Ама как може така? — продължаваше недоволен генералът. — Фу… дявол… Щом не можеш да ни приемеш, защо?
— Не мога да разбера, ваше превъзходителство, как е възможно да се постъпва така — каза един млад офицер.
— Какво? — рече генералът, който беше свикнал винаги да произнася тая въпросителна частица, когато говореше с оберофицери.
— Казах, ваше превъзходителство, как е възможно да се постъпва по такъв начин.
— Естествено… Най-сетне… ако нещо се е случило, поне ни съобщи или недей кани.
— Няма какво да се прави, ваше превъзходителство, хайде да се връщаме! — каза полковникът.
— Разбира се, няма какво друго да правим. Впрочем ние можем да видим каляската и без него. Той сигурно не е тръгнал с нея. Хей, ела насам, драги!
— Какво ще заповядате?
— Ти коняр ли си?
— Коняр, ваше превъзходителство.
— Покажи ни новата каляска, която господарят ти наскоро е купил.
— Ами заповядайте в сайванта!
Генералът заедно с офицерите тръгна към сайванта.
— Заповядайте, аз ще я измъкна малко, тука е тъмно.
— Стига, стига, добре е!
Генералът и офицерите наобиколиха каляската и внимателно прегледаха колата и ресорите.
— Няма нищо особено — каза генералът, — най-обикновена каляска.
— Съвсем непредставителна — каза полковникът. — Няма нищо хубаво.
— Мисля, ваше превъзходителство, че тя съвсем не струва четири хиляди — рече един от младите офицери.