— Трябва ми нещо от мазето.
— Какво?
— Екземпляр от книгата ми.
— Не знам къде са.
— В такъв случай най-добре да започнеш да търсиш, не мислиш ли?
Том въздъхна и излезе.
Райм говореше за книгата, която бе написал преди няколко години, „Сцени на престъплението“. В нея той описваше петдесет и едно места на стари престъпления от Ню Йорк, някои разкрити, други — не. Книгата включваше примери за най-известните престъпления в града, от тежки сбивания в района файв Пойнтс, смятан за едно от най-опасните места на земята през деветнайсети век, през убийството от ревност на Станфорд Уайт в Медисън Скуеър Гардън, до злощастното последно хранене на Джоуи Гало в едно ресторантче в Малката Италия и смъртта на Джон Ленън. Илюстрованата книга бе популярна — макар и не чак толкова, че да се разпродаде целият тираж; залежалите екземпляри още събираха праха по рафтовете с „намалени книги“ на книжарниците или по евтини разпродажби из цялата страна.
Райм обаче тайно се гордееше с творението си — то бе първото му връщане към реалния свят след нещастния случай, доказателство, че въпреки сполетялата го беда той е способен да направи нещо друго, освен да лежи и да оплаква участта си. Том се върна след десет минути. Лицето му бе покрито с пот и наръсено със сажди.
— Бяха в най-забутания ъгъл. Под десетина картона. Виж на какво заприличах!
— Е, ако беше подредил по-добре долу, щеше да ти е по-лесно — промърмори Райм, без да сваля очи от книгата.
— Може би, ако не ме беше накарал да ги разкарам някъде, ако не беше поискал да ти се махнат от очите и ако не беше намразил толкова цитатите си, също щеше да ми е по-лесно.
— Кажи, корицата да не е скъсана?
— Не, нищо й няма.
— Я да видя.
Болногледачът сърдито изтръска панталона си и вдигна книгата.
— Става — отбеляза Райм.
Огледа неловко стаята. Пулсът думкаше в ушите му, а това означаваше, че сърцето му, което не можеше да почувства, се е разтуптяло твърде силно.
— Какво има, Линкълн?
— Онази контактна плоскост. Още ли е тук?
Преди няколко месеца Райм бе поръчал една контактна плоскост, свързана с компютъра като мишка. Смяташе, че ще може да я използва с единствения си движещ се пръст — безименния на лявата ръка, — за да работи с компютъра. Не беше споделил пред Том и Сакс колко е важно това приспособление да проработи.
То обаче не му послужи. Движенията на пръста му бяха твърде ограничени, за да мести курсора. За разлика от контактното управление на инвалидната му количка, управлението на компютъра не беше предвидено за хора в неговото състояние.
Този неуспех го бе отчаял в известна степен.
Том излезе и се върна с малкото сиво устройство. Свърза го с компютъра и го постави под пръста на Райм.
— Какво ще правиш с това? — поинтересува се.
— Само го дръж неподвижно! — нареди криминологът.
— Добре.
— Команда, курсор надолу. Команда, курсор стоп. Команда, двойно щракване. — Компютърът стартира програмата за чертаене. — Команда, чертай права.
— Къде научи това? — попита изненадан Том.
— Тихо! Не ме разсейвай.
Райм си пое дълбоко дъх и започна да движи безименния пръст на лявата си ръка по плоскостта. На екрана се появи накъдрена линия. От напрежение по челото му изби пот.
Задъхан, възбуден, сякаш обезврежда бомба, Райм изсъска през зъби:
— Премести плоскостта наляво, Том. Внимателно. Болногледачът се подчини и Райм продължи да дава команди.
Десет минути на болка, десет минути на отчаяни усилия… Накрая остана доволен от резултата. Отпусна глава на възглавницата на инвалидната количка.
— Команда, печатай.
Том отиде до принтера.
— Искаш ли да видиш творението си?
— Разбира се, че искам — тросна се Райм. Том взе листа и го вдигна пред очите му. „На приятеля ми Сони Ли. От Линкълн.“
— Струва ми се, че това е първото, което пишеш след нещастието. С истинския си почерк.
— Повече прилича на драсканиците на първолаче — изръмжа Райм. — Едва се чете.
— Към книгата ли да го прикрепя? — попита Том.
— Ако обичаш. Благодаря. Остави я след това тук. Ще я дадем на Ли, когато се върне.
— Ще я опаковам.
— Не мисля, че се налага да се престараваме чак толкоз — сопна се Райм. — Хайде сега да се връщаме към уликите.
35.
„Добре, мога да се справя.“
Амелия Сакс стоеше на очукания метален под на хеликоптера „Сикорски НН 60 У“ на Бреговата охрана петдесет метра над клатещата се мачта на „Евън Бригант“, докато един член на екипажа й помагаше с оборудването. Когато поръчваше хеликоптер, за да стигне на кораба, изобщо не й беше хрумнало, че единственият начин да слезе на борда е спускане с въже.